Мъглите на Авалон (Том 1)

Тор като че ли си играеше на криеница с нея — ту й се струваше, че вече е досами него — издигнат сред хълмистата земя като изправен фалос, ту изчезваше зад по-ниските хълмове или сред мъгливата влага. Накрая обаче Моргана излезе на брега на Езерото, на същото място, където бяха дошли с Вивиан пред много години.

По сивкавите води, осветени от светлината на залязващото слънце не се виждаше нищо. Тръстиките се открояваха на фона на червеното небе — черни и голи, а бреговете на Острова на свещениците се виждаха едва-едва през мъглата на залеза. Но по водата не се забелязваше и най-малкото движение, нищо не се задвижи и след като Моргана вложи цялото си сърце и цялата си мисъл в отчаяния опит да достигне Свещения остров, да призове баржата… Тя стоя там неподвижно цял час, докато най-сетне падна мрак и разбра, че не е успяла.

Не… баржата нямаше да дойде за нея — нито тази вечер, нито когато и да било. Баржата би дошла за жрицата, за избраната, любима осиновена дъщеря на Вивиан; но нямаше да дойде за бегълката, която бе живяла сред светската суета в кралски дворове и бе се подчинявала единствено на собствената си воля в продължение на четири години. Веднъж, преди много години, преди последното изпитание, за да бъде посветена в жречески сан, я бяха оставили извън Авалон, и бъдещето й като жрица зависеше единствено от това дали тя ще съумее да се върне на острова без чужда помощ.

Тя не можеше да призове баржата — цялата й душа тръпнеше от страх при мисълта, че би могла да произнесе думите на Силата, които биха я призовали през мъглите. Тя, която се бе отказала доброволно от правото да бъде дете на Авалон, нямаше право да употребява Силата. Докато последните отблясъци от слънчева светлина гаснеха в мъглите, а водата на Езерото почерняваше, Моргана тъжно гледаше далечния бряг. Не, не смееше да повика лодката; но нали имаше друг път към Авалон, откъм другата страна на Езерото. Там тя можеше да премине по скрития път през блатата и да открие входа към скрития свят. Почувства се толкова самотна, че изпита болка. Слезе от коня си и го поведе, за да заобиколят езерото. Присъствието на едрото животно в мрака и тихото му пръхтене до ухото й малко я успокояваха. Ако и този път не успееше, щеше да й се наложи да прекара нощта на брега на Езерото; нямаше да нощува на открито за първи път. На другата сутрин щеше да намери пътя. Припомняше си онова самотно пътуване на север, към двора на Лот преди много години — тогава беше и преоблечена, за да не я познаят. Беше се отпуснала от лекия живот и разкоша в кралския двор, но можеше да се справи отново, ако се налагаше.