Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Ако трябва накратко да се посочи към кое се стреми това смислотърсачество, според мен на място ще е фразата „чувство за памет и отговорност за паметта“. Историята на разказвача-протагонист Д.П. е не само историята на осъзналия своята грешност и изкушимост индивид. Предадена като повторно преживяване на запомненото, тя поставя именно паметта в основата на личността. Още повече, разказът конституира тъкмо „оная вътрешна мярка на душата, наречена съвест, която запазва единството на личността и след сторения грях“, която авторът Димитър Кирков и в публицистичната си изява (цитатът е взет из статията „Покаянието е пречистване“, 2001 г.) иска да види активирана като отпор срещу „общата морална разруха“ в днешно време… По този начин романът ангажирано се вписва в дискурса на днешната обществена памет, като опонира на забравата, самолъжата, „безпаметството“.

Но по мое убеждение от същата важност е и друг аспект на паметта, с който романът борави — въпросът за историческата и културната памет на Балканите. В „Балкански грешник“ почти няма фигура, която да не е носител на такава памет и която да не я носи в себе си като компонента на своята житейска и душевна биография. Самият протагонист в разсъжденията си набляга върху ключовата стойност на историческата памет в живота на балканските народи. Именно посредством фигурата на „аз“-разказвача обаче въпросът получава необичайно осветление. С разноликите адаптации на Д.П. към променящи се условия в романа е въведена особена перспектива за общото и разделящото в съдбата на хората от този регион между Изтока и Запада, както и за греховете, насъбрани по пътя им през вековете, пълен с устреми и падения. Без да си затваря очите пред историческите вини (и без да оневинява когото и да било), все пак романът не търси сметки, нито пък предлага еднопосочни обяснения за впаметявани конфликти и наследявани вражди. Защото това ни най-малко не би могло да смекчи онова, което се извежда като същностната дилема на Балканите: фактът, че — според думите на разказвача — „всеки с всекиго делба има недовършена“ и че всеки в своята си историческа логика е толкова прав, колкото и крив.

Непременно считам за заслуга на „Балкански грешник“, където сложната балканска съдба присъства и като фабула, и като рефлексия, че не дава с лека ръка отговори, а подканва към размисъл. Всъщност една посока за подобна активност от страна на читателя е очертана — не на последно място благодарение на самия разказ за човека-скитник, който, накъдето и да бъде отнасян, все попада на подобни нему, защото припознава в другите и в техните съдби и доста свои неща. Чрез изобразения човешки живот „в движение“ романът търси да побере в едно пространства и съдби, на които историята е отредила да се смятат най-малко за конкуриращи. Живият човешки опит по такъв начин развива потенциал да действа като коректив на представи, убеждения и предразсъдъци, които са обусловени от разбирането за другостта на съседа-съперника-мъчителя… и които, вграждани в историческата памет на народите, на хората, са се предавали от поколение на поколение.