Проклятието на краля

Бележка на автора

Този роман е историята на един дълъг живот, изживян в центъра на събитията — живот, който, тъй като е бил на жена, в общи линии е пренебрегван от летописците по онова време и историците след това. Маргарет Поул е най-известна с това, че е най-възрастната жертва, погубена от Хенри VIII на ешафода — тя е на шейсет и седем години, когато бива жестоко убита на Тауър Грийн, — но животът ѝ, както съм се опитана да покажа тук, е изживян в сърцето на двора на Тюдорите и в центъра на бившата кралска фамилия.

Всъщност, колкото повече изучавах и мислех за живота ѝ и за голямото ѝ семейство, Плантагенетите, толкова повече се налагаше да се питам дали тя не е била в центъра на заговор: понякога активно, понякога мълчаливо, навярно винаги давайки си сметка за основанието на семейството си да предявява права върху трона, докато винаги е имало по някой претендент за престола — в изгнание, подготвящ се да нахлуе в страната, или арестуван. Никога не е имало момент, в който Хенри VII или синът му да не са се страхували от претендент от династията на Плантагенетите, и макар че много историци разглеждат това като параноя, характерна за Тюдорите, питам се дали не е съществувала постоянна истинска заплаха от страна на старата кралска фамилия, един вид съпротивително движение: понякога активно, понякога не, но винаги налице.

Романът започва със спорното предположение, че Катерина Арагонска е решила да излъже за брака си с Артур, за да може да се омъжи повторно за брат му Хенри. Мисля, че един преглед на утвърдените факти — официалното споделяне на легло, съжителството на младата двойка в Лъдлоу, младостта и доброто им здраве, и отсъствието на всякакво безпокойство относно консумирането на брака им — убедително сочи, че те са били женени и са споделили легло. Със сигурност по онова време всички смятат така, а майката на Катерина лично е изискала разрешение от папата, което да позволи на дъщеря ѝ да се омъжи повторно, без значение дали актът се е състоял, или не.

Десетилетия по-късно, когато е запитана дали бракът с Артур е бил консумиран, тя е имала всички основания да излъже: защитавала е брака си с Хенри VIII и наследството на дъщеря си. Тук се намесва стереотипният възглед на по-късните историци (особено на викторианските историци) относно жените — те намекват, че тъй като Катерина е била „добра“ жена, тя трябва да е била неспособна да изрече лъжа. Склонна съм да възприема по-либерален възглед за женската лъжливост.

Като историк, мога да разгледам позициите на едната страна срещу другата и да споделя тези мисли с читателя. Като романист, трябва да обвържа последователно историята с една цялостна гледна точка, следователно разказът за първия брак на Катерина и решението ѝ да се омъжи за принц Хари е написан с творческа свобода и се основава на моето тълкуване на историческите факти.

Датите на бременностите на Катерина Арагонска съм взела от труда на сър Джон Дюхърст. Написани са много трудове върху загубата на бебетата на Хенри VIII. Нови интересни проучвания на Катрина Банкс Уитли и Кийра Крамър водят до предположението, че Хенри може да е имал рядка кръвна група с позитивен Кел-антиген, който може да причини помитания, мъртви раждания и смърт на бебето, когато майката има по-често срещаната кръвна група с негативен Кел-фактор. Уитли и Крамър намекват също и че по-късните симптоми на параноя и гняв у Хенри може да са били породени от синдрома на Маклауд — болест, която се открива само при носители на позитивен Кел антиген. Обикновено синдромът на Маклауд се развива, когато страдащите от него са на възраст около четиридесет години, и предизвиква физическа дегенерация и личностни промени, водещи до параноя, депресия и ирационално поведение.

Интересно е, че Уитли и Крамър проследяват синдрома на Кел чак до Жакета, херцогинята на Бедфорд, заподозряна в магьосничество, и майка на Елизабет Удвил. Понякога, колкото и да е странно, художествената литература създава метафора за историческата истина: в една измислена сцена в романа Елизабет, заедно с дъщеря си Елизабет Йоркска, проклина убиеца на синовете си да изгуби сина и внуците си, докато в реалния живот нейните гени — неизвестни и неоткриваеми по онова време — влизат в рода на Тюдорите чрез дъщеря ѝ и може да са причинили смъртта на четири бебета от династията на Тюдорите на Катерина Арагонска, и три — на Ан Болейн.