Юлиан [bg]

— За съжаление вече се отказах от това намерение. Императорът ми забрани да издам книгата.

— Съчувствувам ти. Разбирам какво е бил Юлиан за теб. Видях го веднъж. Трябва да съм бил на шестнадесет години. Тъкмо преди да почна да уча при теб. Видях го същия ден, когато потегли за Персия. Бях сред тълпата на форума, бях застанал на ръба на нимфеума48, когато той мина покрай нас. Спомням си, че народът викаше някакви оскърбителни думи.

— Феликс, Юлиан, август — прошепнах аз, чувайки отново злобните възгласи.

— Да, така викаха. Бях толкова близо до него, че можех да докосна коня му. И макар майка ми да ми бе казала, че трябва да го мразя, в онзи миг аз си помислих: „Това е най-прекрасният човек, когото съм виждал.“ А когато се обърна настрани, погледът му неочаквано се спря на мене и той ми се усмихна, сякаш бяхме приятели. „Този човек е светец, защо го мразят?“ — помислих си аз. Естествено впоследствие разбрах защо го мразеха, но никога не можах да проумея защо той ни ненавиждаше.

Сълзи бликнаха от очите ми. Никога не съм се чувствувал така унизен, нито толкова смешен в собствените си очи. Най-прочутият философ на епохата, ако мога да се изразя така, плачеше като дете пред един свой ученик. Но Йоан беше тактичен. Той не продума нищо, докато не се успокоих, и след това не спомена нищо за старческия ми изблик на чувства. Хвана ме под ръка и ме заведе до входа. След това се обърна и посочи към горната част на отсрещната стена.

— Наскоро я завършиха — рече той. — Действително е прекрасна работа.

Извих глава и едва-едва успях да видя нещо, което ми изглеждаше на гигантска фигура на човек с разперени ръце.

— Виждаш ли го ясно?

— Да — излъгах аз. В светлината на следобеда златната мозайка блестеше като слънце.

— Това е Христос Пантократор, дошъл да изкупи греховете ни. Лицето е особено хубаво.

— Да, виждам лицето — казах аз сухо. И действително го виждах: мрачно, жестоко лице на палач.

— Но не ти ли харесва онова, което виждаш?

— Как може да ми харесва, когато виждам смъртта?

— Но смъртта не е краят.

— Смъртта е краят на живота.

— На този живот…

— Живот! — нахвърлих се аз ожесточено върху му. — Вие сте избрали смъртта, всички вие…

— Не, не смъртта. Ние сме избрали вечния живот, възкресението на…

— Разправяйте това на децата. Истината е, че от хилядолетия хората са обръщали очи към живота. Сега вие гледате смъртта, почитате един мъртвец и се уверявате едни други, че този свят не е за нас, че единствено има значение отвъдният свят. Само че отвъден свят не съществува.

— Ние вярваме…

— Този свят е всичко, Йоане Златоусте, нищо друго няма. Обърни гръб на този свят, и пред тебе се отваря бездна.