Червения рицар
- Автор: Камерън Майлз
- Серия: Синът на предателя #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Червения рицар». Краткое содержание книги:
Останалите го оставиха да се наплаче и когато сълзите му пресъхнаха, Доналд дойде при него и сложи ръка на рамото му, а той се уви в наметалото си и заспа.
Капитанът наблюдаваше противника си и очакваше смъртта. Рамото му кървеше, лицето му също. Йеханес лежеше на половин стъпка зад него и той не смееше да отстъпи, а хората му кой знае защо бяха решили, че иска да се бие сам. По тялото му се стичаше топла кръв.
Бе вдигнал ръце над главата си, в гарда „Пазач на прозореца“. Рано или късно усилието щеше да го изтощи, да го принуди да замахне… и това щеше да бъде краят му.
Чудовището беше по-бързо и по-силно от него. Беше се опитал да го нападне, да го намушка, изпробвайки повечето от номерата си. За да успее, му трябваше някакво предимство — по-широк обхват, може би — с което просто не разполагаше.
Демонът просто си стоеше, вдигнал брадвите над главата си. Внезапно, също толкова бързо, колкото го беше нападнал, той отклони поглед от капитана, повдигна рамене и изчезна, а въздухът на мястото му изпука.
„Проклет да съм, ако сега се пльосна по лице“ — каза си Червения рицар. Стоеше и гледаше безлюдния път и пламъците, които бушуваха в Долния град. Обърна се и видя, че Майкъл е подхванал Йеханес под мишниците и го дърпа нагоре по пътеката. Зад него стоеше Аверчето с опънат лък. Той отпусна мускулите си съвсем бавно, огромното оръжие зае предишната си поза и той го закачи на колана си.
— Извинявайте, капитане — каза той. — Този нямаше да го победите.
Капитанът избухна в смях и не спря да се смее, докато го теглеха през портата. Тя се затръшна зад тях, а сер Майкъл спусна масивната желязна решетка.
Червения рицар потупа Аверчето по нагръдника.
— И аз така мисля — каза той.
Майкъл свали шлема му и той пое свежия прохладен въздух на алчни глътки, докато дузина мъже сваляха доспехите му. Зърна игуменката и Хармодий, които му се усмихваха широко.
— Червения рицар! Червения рицар! Червения рицар! — закрещяха всички.
Той се наслади на момента, а щом свалиха кирасата му, се изправи на крака. Хората му се ухилиха и се дръпнаха назад, но усмивките им замръзнаха, щом забелязаха колко кръв се стича по тялото му.
Капитанът кимна, махна им и хукна към тълпата, невъоръжен, без да обръща внимание на раните си, а после сякаш изчезна. Не виждаше Амичия, но усещаше присъствието ѝ и тръгна да я търси.
Тя го чакаше под ябълковото дърво и щом го видя, прехапа устни.
— Няма да говоря — весело я увери той. — Само…
Амичия протегна ръка и силно го бутна, за да седне. Той се надяваше, че ще го целуне, но остана излъган. Усети топлия ѝ изпълнен с магия дъх върху лицето си и раната му се затвори. Тя вдигна ръце като жрец, който се моли на божество и капитанът видя силата навсякъде около нея, после зърна извора под дървото, както и нишките, които я свързваха със сестрите ѝ и с игуменката.
Послушницата пъхна ръка под палтото му и пръстите ѝ му се сториха леденостудени. Прокара длан по гърдите му и когато докосна раната, която дори не беше усетил, гърбът му се изви от болка.
— Глупчо — рече тя и капитанът усети как силата ѝ се влива в рамото му. За един кратък миг болката беше безкрайна. В този миг той се превърна в нея, а тя — в него.
Отпусна се назад, от устните му се изтръгна стон и той се засрами. Амичия се наведе над него, косите ѝ покриха лицето му, а устните ѝ докоснаха неговите.
— Ако остана при теб, ще умрат хора — каза тя и изчезна.
Обсадата на Лисен Карак. Ден дванадесети.
Снощи стражата дойде и смени гарнизона в Долния град. Червения рицар ги водеше лично. Целият гарнизон бе спасен, но загинаха смели рицари и войници и в крайна сметка загубихме Долния град. Изчадията на врага нямат край.
Майкъл се вторачи в пергамента и се опита да реши какво да напише. Поклати глава и тръгна да търси Кейтлин, чийто баща бе загинал при срутването на стената.
По първи зори се появиха три змея, понесли в ноктите си камъни с големината на човешка глава. Първо летяха високо, а после се спуснаха почти отвесно към требушета.
Стражата тъкмо се сменяше и войниците бяха съвсем неподготвени. Новата смяна вече беше изморена, а старата — напълно изтощена и никой не реагира навреме. Преди Безглавия да успее да завърти балистата, ноктите на първото чудовище се разтвориха, камъкът се стовари върху останките от кулата на няколко стъпки под машината, отскочи с мощен пукот и се търкулна по хълма, без да нарани никого.