Пътят към София
- Автор: Дичев Стефан
- Год: 1962
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят към София». Краткое содержание книги:
Пак се опита да види часовника си. Трябва да запаля кибрит, затършува из джобовете си той за кутията. А се и заслуша. Долу, откъм страната на Солни пазар, дойде дрънчене на колела, тежък метален звук. Той все повече се усилваше. Скоро голите обгорели греди затрепериха... стените заръсиха хоросан... Какво е това? Неспирно... Оръдия! И то тежки, големокалибрени! Отиват или се връщат?.. Въпросът не само го озадачи - стори му се тревожен. Означаваше: щяха ли да се сражават за града турците или го изоставяха?.. Той дълго, напрегнато се вслушваше. Не чуваше дори гърмежите. Само тежкото непрекъснато дрънчене... Колко можеха да бъдат - оръдия, ракли - двадесет? Тридесет?.. В тъмнината възбуденото му въображение нямаше граници. Внезапно - тъкмо така внезапно, както бе започнало - дрънченето пресекна, сподирено от далечен залп. Последва тишина и в тая тишина се чу - беше като недействителност - заглушен женски глас.
- Андреа!.. Там ли Андреа?..
Еврейката. Той бързо се надигна, подаде се от своето скривалище, наведе се над тъмните греди.
- Защо ме викаш?
- Скоро... много скоро!
Той тръгна по гредите. Приближи междинната врата. Вървеше вече умело, бързо, без дори да гледа къде стъпва. А една неправилна крачка, и щеше да се стовари долу.
- Влизай - прошепна Мериам.
Той прекрачи. Озова се в коридора. Над тях, на горния кат трополяха крака... Нещо местеха... Чукаха... По дългия улей към кръчмата, като никога осветен от фенер, идеха женски викове и смях.
- В стая - тласна го Мериам.
Той се вмъкна в стаичката. Нямаше лампа. Една свещ само. Тя се разлюля от въздуха и едва не загасна.
Той затвори.
- За какво...? - В същия миг откри: стаичката беше празна... Нито нара... нито сандъка... нито батистеното перденце. - Заминавате!
Тя поклати отчаяно глава. Очите й бяха изплашени и страшни. Светлината люлееше облото й лице.
- Папа Жану иска... Папа Жану каза на момичета... Страшно, Андреа!
- Какво толкова страшно за вашия папа Жану...
- Турци казали сега запалват града...
- Запалват града?.. Я повтори! Повтори! - сграбчи я той за раменете.
Тя кимна утвърдително.
- Консули казали: няма да запалиш!.. Главен паша казал: няма да запаля... Обещал.
- Тогава какви ги дрънкаш...
- Ама папа Жану не! Не вярва папа Жану.
- Чакай... защо не вярва той? Разбрал ли е нещо друго? Чул ли е от някого? Кажи? Казвай по-скоро!
- Черкез Галиб бей тука, Андреа, бил... Много пиян... Много лош... София храна много, вика - хоп! на огън! Куршуми много, вика - хоп! - на огън!.. Нищо за московци, вика...
Той не сети как я пусна. Черкез Галиб бей... Това име... О, да! Знае това име!.. Неговите запалиха Горубляне.
А тя говореше:
- Папа Жану казва... бързо, казва, момичета - всичко огън, къща, стока, момичета... Да бяга Андреа! Да бяга! Иска с Мериам? - притисна се в него тя и виновно го загледа в очите. - Мериам казва папа Жану: или хубав Андреа или няма Мериам.
Някой приближаваше по коридора. Отваряше, викаше:
- Хайде бързо... Излязохте ли всички... - Беше папа Жану.
Тя веднага сложи куката на вратата. Андреа все още не помръдваше. Защо се учудвам, мислеше той; а миналата година Панагюрище, Копривщица, Клисура, Батак, Перущица... За учудване би било, ако не го сторят; ако този път не изгорят... Ясно, ясно. Консулите са се възпротивили, отказали са да напуснат града. Осман Нури е трябвало да се съгласи. А Черкез Галиб пак ще го запали... Отвън папа Жану блъсна вратата.
- Таз пък сега намерила... Я по-скоро... Ще те оставим, мисли му!..
Той отмина. Пискливият му глас стигна края на коридора. Върна се.
- Тръгваме! - изписка заканително той и задумка с юмрук.
Андреа и Мериам мълчаха.
- Върви - рече той, когато стъпките се отдалечиха.
Тя не тръгна. Гърдите й силно се надигаха. Гледаше го отчаяно. Плачеше.
- Никога... - каза тя. - Пак... никога...
- Върви, Мериам - каза той. Помисли: горката, наистина ме обича... Остро, мъчително чувство на виновност го прониза.
- Върви, Мериам - каза. - Сбогом... Мериам - много добра... Андреа - много лош...
- Не! Не!.. Андреа много... много... - Тя се разрида, хвърли се върху него, прегърна го. Той дигна брадичката й. Целуна я по устните. И в неговите очи имаше сълзи. Тя не можеше да повярва.