Пеперудата
- Автор: Шаррьер Анри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Джамбазова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Пеперудата». Краткое содержание книги:
— И още един съвет.
— Какъв? — попита оня с глух глас.
— Ако решиш да докладваш за чутото от нас пред някого, разкажи го на офицер, а не на войник.
— Разбрано — и си тръгна.
Случката се разигра в неделя — почивен ден за затворниците. Малко по-късно към нас се запъти един тип с нашивки.
— Как ти викат?
— Папийон.
— Ти ли си главатарят на французите?
— И петимата сме си главатари.
— Защо точно ти си взел думата пред отговорника?
— Защото най-добре знам испански.
Човекът, който ми задаваше въпроси, беше военен от националната гвардия. Обясни ми, че не той е комендантът на лагера. Имало двама по-висши от него началници, но те в момента отсъствали. Откак бяхме пристигнали, наказателната колония беше все в негова власт. Другите двама щели да се върнат във вторник.
— Ти си заплашил отговорника от свое име и от името на другарите си, че ще го убиете, ако си позволи да удари някого от вас. Вярно ли е?
— Да, и заплахата ни е напълно сериозна. Но добавих, че ние няма да му дадем никакъв повод за телесни наказания. Знаете, господин капитан, че тук ни докараха без съд и присъда, тъй като не сме извършвали никакви престъпления на територията на Венецуела.
— Нищо не знам. Пристигнахте в лагера без каквито и да било документи освен предписанието на селския полицай: „Да бъдат накарани да работят веднага след приемането им.“
— Е добре, господин капитан, молим ви да проявите справедливост — вие все пак сте военен. Предупредете войниците си, още преди началниците ви да са пристигнали, и ги накарайте да се отнасят към нас не както към останалите затворници. Повтарям ви, че не сме осъдени и че не бихме могли да бъдем осъдени, тъй като не сме извършили никакво нарушение на венецуелска територия.
— Добре, ще дам такава заповед. Надявам се, че не сте ме излъгали.
Целия следобед на този първи неделен ден, прекаран тук, посветих на изучаването на останалите затворници. Най-удивително ми се стори това, че всички изглеждаха здрави. Побоищата се бяха превърнали във всекидневие и мъжете до такава степен бяха свикнали с тях, че дори когато можеха да ги избягнат благодарение на примерно поведение — например в почивния ден, — те като че ли намираха някакво мазохистично удоволствие в играта с огъня. Непрекъснато вършеха точно това, което бе забранено — хвърляха зарове, чукаха младежи в кенефите, крадяха от другарите си, подхвърляха мръсни думи към жените от съседните села, дошли да им донесат цигари и нещо за хапване. Жените се занимаваха също и с търговия. Купуваха плетени панери или издялани от дърво малки фигурки срещу дребни стотинки или пакети цигари. Имаше затворници, които намираха начин да проврат ръка през бодливата тел и да грабнат парите на жената. После побягваха, без да са й дали предлагания предмет, и се смесваха с останалите на двора. Направих си следния извод — телесните наказания се раздаваха тук толкова несправедливо и неравномерно, че каторжниците с буквално нашарени от бичовете гърбове изпитваха див страх, от който не печелеха нито обществото, нито дори редът в лагера. Страх, който с нищо не помагаше за превъзпитанието на нещастниците.
Изолаторът на Сен Жозеф с неговия закон за мълчанието беше къде-къде по-страшен от тукашния затвор. В Елдорадо страхът те връхлиташе и изчезваше бързо. Правото да разговаряш с останалите през извънработно време, богатата и пълноценна храна позволяваха на човек съвсем спокойно да изкара присъдата си, а тук никой не се застояваше повече от пет години.
Неделята мина в пушене, пиене на кафе и разговори помежду ни. Няколко колумбийци се приближиха към нас, но ние ги отпъдихме учтиво и категорично. Трябваше да се научат, че не сме затворници като всички останали — иначе бяхме загубени.
На следващия ден, понеделник, в шест сутринта тръгнахме към работната площадка, след като обилно закусихме. Да ви разкажа процедурата в началото на работния ден. Петдесет затворници и петдесет войници се подреждат в две редици едни срещу други. На всеки затворник се пада по един войник. По средата между двете редици са струпани петдесет сечива — мотики, лопати или брадви. Мъжете от двете групи се наблюдават взаимно. Затворниците — обзети от страх, войниците — изнервени и ожесточени.
Сержантът извиква: „Този и този — мотика!“
Нещастникът се хвърля, грабва мотиката и я мята на рамо. В момента, в който хуква към работното си място, сержантът извиква „Войник еди-кой си.“ И войникът тръгва след него, като по целия път го налага с камшика си. Ужасната сцена се повтаряше по два пъти дневно. По пътя към строежа човек можеше да остане с впечатлението, че собствениците на някакви магарета пердашат бедните си животинки, като подтичват зад тях.