Птиците умират сами
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Птиците умират сами». Краткое содержание книги:
Неспособен да поздрави тази Меги непринудено, той сковано й посочи стол.
— Заповядай, седни.
— Благодаря — отвърна тя също тъй сковано.
Едва когато тя седна, той можа добре да я види цялата и забеляза колко подути са краката и глезените й.
— Меги! Да не си изминала целия път от Австралия дотук със самолет? Какво има?
— Да — отвърна тя. — Последните двадесет и девет часа прекарах само в самолети от Гили до Рим и през цялото време само гледах през прозореца облаците и мислех. — Гласът и беше рязък, студен.
— Какво има? — повтори той нетърпеливо, с боязън и лошо предчувствие.
Тя вдигна поглед и го прикова върху него.
В очите й имаше нещо страшно — толкова тъмно и вледеняващо, че по врата му полазиха тръпки и той неволно вдигна ръка да го разтърка.
— Дейн е мъртъв — рече Меги.
Той се смъкна на един стол, а ръката му се отпусна и тупна като парцалена кукла в скута му.
— Мъртъв ли? — попита той бавно. — Дейн… мъртъв?
— Да. Удавил се преди шест дни край Крит, когато спасявал някакви жени от морето.
Той се приведе, закри лице с длани.
— Мъртъв? — мълвеше той едва чуто. — Дейн мъртъв? Красивото ми момче! Не може да е мъртъв! Дейн… та той беше съвършеният свещеник… беше всичко онова, което аз не можах да бъда. Той притежаваше онова, което липсваше на мен. — Гласът му пресекна. — Той го имаше в себе си… това признаваха всички… всички… Мъртъв? О, мили боже!
— Не се тревожи за милия си господ, Ралф — каза непознатата жена, седнала срещу него. — Трябва да направиш по-важни неща. Дойдох при теб за помощ, а не да те гледам как скърбиш. През всичките тези часове, прекарани във въздуха, мислех само как ще ти го кажа — безкрайни часове с поглед в облаците и с мисълта, че Дейн е мъртъв. Така че твоята скръб вече не е в състояние да ме трогне.
Но когато той вдигна лице от ръцете си, нейното мъртво ледено сърце трепна, сви се, заби. Това беше лицето на Дейн с изписано по него такова страдание, каквото Дейн не доживя да изпита. О, слава богу! Слава богу, че е мъртъв, че никога не ще преживее онова, през което сме минали този човек и аз.
— С какво мога да ти помогна, Меги? — попита той тихо, потиснал собствените си чувства, за да облече душата си в плаща на духовен съветник.
— В Гърция има събития. Погребали са Дейн някъде в Крит, но не мога да разбера къде, кога и защо. Предполагам само, че поради гражданската война късно са получили заръката ми да го изпратят у дома, а и в Крит е топло като в Австралия. Докато са чакали, решили са, че той няма никого и са го погребали. — Напрегната, тя се приведе напред в стола си. — Искам си сина, Ралф. Искам да бъде намерен и закаран да почива там, където е мястото му — в Дройда. Обещала съм, че ще е в Дройда, и ще го направя дори ако трябва да пълзя на колене и да преровя с ръце всяко гробище в Крит. И за никакви ватикански гробници не ща да чувам, Ралф; докато съм жива, ще се боря с всичките си юридически права за него. Той ще си дойде у дома.
— Никой няма да ти оспорва това, Меги — каза той. — Единственото изискване на Църквата е той да бъде погребан в християнско католическо гробище. И аз съм казал да ме погребат в Дройда.
— Не мога да се справя с всичките формалности — продължи тя, сякаш той не беше казал нищо. — Не знам гръцки, нямам никаква власт, нито влияние. Затова дойдох при теб да си послужа с твоята власт и влияние. Върни ми сина, Ралф!
— Не се безпокой, Меги, ще го намерим, макар и не много скоро. Имам приятели в Гърция и ще успея да го намеря. Веднага ще задвижа нещата, а ти не се тревожи. Той е служител на Католическата църква и ще си го вземем.
Ръката му беше посегнала към ширита на звънеца, но пронизващо леденият поглед на Меги я спря.
— Не ме разбра, Ралф. Аз не желая да задвижваш нещата. Искам си сина — не след седмица или месец, а веднага. Ти говориш гръцки, можеш да получиш визи за себе си и за мен, да направиш всичко. Искам веднага да тръгнеш с мен за Гърция и да ми помогнеш да открия сина си.
Много неща имаше в погледа му — и нежност, и състрадание, и изненада, и скръб. Но това беше вече поглед на свещеник — трезв, логичен, разумен.
— Меги, обичам сина ти като свой, но не мога да напусна Рим тъкмо сега. Аз не съм свободен човек и ти най-добре от всички би трябвало да знаеш това. Колкото и да ти съчувствувам, колкото и да страдам самият аз, не мога да напусна Рим точно по средата на този важен конгрес. Аз съм съветник на Светия отец.