Вековен дъжд [bg]

— Колко време ще остане в това състояние?

— Опасявам се, че няма начин да разберем. Дори когато някой от нас съзнателно приеме да стане гостоприемник на нечий чужди машини, процесът си остава изпълнен с опасности и непредвидени обстоятелства. А полевият трансфер, който е осъществила Касандра в Париж… — Капитанът размаха цигарата си странично, за да подчертае думите си. — Би бил труден, дори ако Оже беше една от нас, подготвяна с години и снабдена с необходимите структури в главата си, които да приемат новата личност. Само че Оже е обикновен човек. И за да се усложни още повече ситуацията, е понесла жестоки наранявания веднага след трансфера.

— Ако Касандра не беше поела контрол над нея, и двамата щяхме да умрем там долу, нали?

— Много вероятно. — Тунгуска си взе друга пура, отрязвайки края й с изкусно изработена малка сребърна гилотина. Не беше изпушил първата и очевидно не схващаше смисъла от нея, освен като социален аксесоар. — Но по същата логика и Касандра щеше да умре без помощта на Оже като гостоприемник.

— Не ми се вярва Оже да е предложила услугите си доброволно.

— Повярвай ми — каза Тунгуска, — със сигурност са се разиграли кратки, но решителни преговори. На идеята да се втурнеш в нечия глава без разрешение не се гледа с добро око, без значение дали положението е критично.

— Какви са шансовете на Касандра сега?

— По-добри, отколкото щяха да бъдат без гостоприемника. Машините й щяха да оцелеят, но личността й бързо щеше да започне да се разпада без притегателната сила на физическия ум.

— А сега?

— Има сериозен шанс. — Той заби цигарата си напред, за да подчертае думите си. — Благодарение на Оже.

— Мисля, че Оже не ви беше преценила правилно — каза Флойд.

— Някои от нас, да. Но по отношение на други беше — и го казвам с огромно съжаление — изцяло права в мнението си.

Флойд вече беше разказал на Тунгуска всичко, което знаеше за слашърската конспирация. Без съмнение беше объркал част от подробностите и в някои аспекти бе представил историята по-мъгляво от чисто неразбиране. Ала Тунгуска всеки път кимаше окуражително и винаги успяваше да зададе по някой повече или по-малко правилен въпрос.