Скитникът евреин

— Да — въздъхна евреинът, като гледаше развълнуван тези редове, писани толкова отдавна — така заръча и баща ми. Останалите стаи от къщата са пълни с неща, които господин Ренепон цени високо не заради стойността, а заради произхода им и защото траурният салон е нещо странно и тайнствено. Но — добави на себе си той, като извади от джоба си бележник, подплатен с черна шагренова кожа и медна кутийка, от която извади ключа — ето равносметката на касата, която ми е заповядано да донеса тук, преди да дойдат наследниците.

Когато Самуил оставяше бележника на масата, в салона цареше гробна тишина. Изведнъж нещо естествено и в същото време страшно, го извади от състоянието му. В съседната стая чу ясното, звучно и бавно биене на часовник, който отмери десет часа.

Самуил беше човек разумен и не можеше да повярва, че има часовник, който да работи сто и петдесет години, затова се зачуди как може да не е спрял толкова години и как толкова точно може да показва часа. Обхванат от любопитство, старецът понечи да влезе в стаята, но веднага си припомни заповедите на баща си, затова спря пред вратата и се ослуша внимателно. След като се замисли върху това странно явление, Самуил го сравни с не по-малко странния случай със светлината, която видя сутринта и реши, че между тях има някаква връзка. Старецът не можеше да вникне в истинската причина, но си обясняваше тези неща с подземните канали, които според легендата, свързват избите на къщата с отдалечени места и през които непознати лица могат да влизат няколко пъти за един век. Отдаден на тези размисли, Самуил приближи до камината, когато слънчев лъч освети два големи портрета, поставени от двете й страни, които евреинът още не бе видял. Бяха портретите на мъж и жена, и двамата нарисувани прави, в естествена големина.

Жената беше между двадесет и пет и тридесет години. Тъмночерна коса увенчаваше бялото й, благородно и високо чело. Прическата й никак не приличаше на прическата, която госпожа Севине беше направила модна по времето на Людовик XIV, а напомняше прическите от няколко портрета на Веронезе, при които няколко вълнообразни къдрици покриват бузите, а на тила косата е прибрана на кок. Над сините като сапфир очи се виждаха източени вежди. В тъжния и горд поглед имаше нещо ужасно. Тънкият нос завършваше с леко разширени ноздри. Тънка усмивка бе изкривила леко устните. Лицето бе продълговато и бледо, с леко алени страни. Положението на шията и на главата показваше изящност и вродено достойнство. Една моминска дреха от черно и лъскаво сукно достигаше до раменете, а прилепната около тънката и висока фигура, покриваше с гънките си краката. В стойката на тази жена личеше благородство и простота. Гордата й глава бе на фона на тъмносиво небе, изпъстрено с няколко облака, зад които бяха загатнати синкавите върхове на далечни хълмове, потънали в сянка. По начина, по който бе нарисувана картината, можеше да се разбере, че жената е поставена на височина, откъдето гледа целия небосклон. Погледът й бе замислен и тъжен.