Падналите богове
- Автор: Зинделл Дэвид
- Серия: Реквием за Хомо сапиенс #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Падналите богове». Краткое содержание книги:
— В този момент той ни гледа и докато стоим под звездите, той го знае.
Данло се беше чудил дали Хануман ще говори за великото си възспоменувание и скоро стана ясно, че наистина ще говори за това, но непряко. Гласът му падаше върху Данло като сребриста триизмерна мрежа от звук. Двайсет и трите огромни, блестящи решетки сълки около пръстена улавяха екотите и вибрациите и ги сливаха в съвършен холофоничен звук. Данло чуваше думите така, сякаш Хануман стоеше до него и му шепнеше в ухото. Или сякаш викаше в сърцето му. Такъв е характерът на тази техника, с която толкова се злоупотребява — тя прави така, че не е възможно да разграничиш симулираните звуци и образи от събитията в действителния свят. Тази вечер всички хора на ледения пръстен преживяваха думите на Хануман по един и същ начин. И почти всички ги преживяваха индивидуално. На скрити места около пръстена бяха монтирани стотици компютърни очи, които се насочваха към лицата на хората и ги четяха. Миг по миг чувствата и мисловните нагласи на стоте хиляди души се анализираха и кодираха в информация. Хануман тайно беше донесъл сетически компютър, който я използваше. Бе разработил ужасно сложна програма, която определяше думите му в зависимост от конфигурацията на всяко от лицата. Или по-скоро обагряше гласа и интонацията му, подчертаваше сричките и кодираше тези звуци в решетките сълки, така че думите да докосват всеки човек по уникален начин. Така всеки чуваше една и съща реч и все пак за всекиго тя беше различна. Това бе триумф на сетическото изкуство. Данло се удивляваше, че Хануман успява да манипулира толкова много хора по толкова много различни начини, и се ужасяваше, че е в състояние да направи такова нещо. Стоеше зад някакъв дебел контрабандист, слушаше приятеля си да говори за страданието и злото в света и се питаше какви ли шепоти и ридания чуват хората около него. После се приближи към сцената, за да чува по-добре, но ужасният глас на Хануман го заобикаляше и преследваше като облак бръмчащи мухи, без изобщо да се променя:
— И какво е първото нещо, което ще види Малъри Рингес, щом погледне към нас? Ще види, че всеки от нас страда, че всеки от нас гори в болката на чистото съществувание.
На Данло му дойде наум, че заради кожената маска за вятър компютърните очи не могат да четат лицето му и следователно Ханумановият компютър не е в състояние да определя специфичните звукови ключове, за да манипулира настроението му. Навярно единствено той от всички хора — хора с голи лица, чуваше сребърния глас на Хануман такъв, какъвто е в действителност.
— Всички неща горят — каза Хануман и гласът му се понесе във въздуха. — Горят атомите, електроните и ядрата. Горят планинските скали. Гори въздухът, горят всички звезди във всички галактики по небето. Звездите във Вилда избухват в огън една по една. И в огъня на какво горят всички тези неща? Те горят в огъня на чистото съществувание, те пламтят в чисто съзнание, в първичния стремеж да съществуват, да се организират във форми, да се свързват с други форми, да еволюират.
Данло затвори очи, за да чува по-ясно гласа на Хануман. Прекрасен, мощен глас, белязан от модулациите на хиляди други гласове от други епохи и други места. В този единствен красив глас той чуваше радостта и заплахата на поета-воин, както и замечтаните нотки на автиста, благородството, властността и жестокостта на царете от Старата Земя, напевността и тържествеността на свещеника, монотонната величественост на равина, произнасящ кадиш за покойник. В пулсиращите гласни струни на Хануман Данло чуваше напевите и барабана на шамана от горите и степите на Еразия. В гласа на Хануман сякаш се вливаха всички мъдрости и философии и го подсилваха, зареждаха го с електрическа енергия. В думите му имаше безкрайна тънкост, съвършенството на многовековно общуване. И все пак, въпреки цялата еволюция на сетическото изкуство, в глъбините на Ханумановия глас вибрираше един-единствен първичен звук. Това бе воят на животно, ревящо от глад, болка или копнеж при вида на зимната луна. Той се откъсваше от гърлото на Хануман, както трябваше да се е откъсвал из саваната на Афарика преди милион години. Цялата история беше само развитие на този единствен вой. Данло слушаше приятеля си да говори и воят се усилваше, задълбочаваше и увиваше, докато не стана висок и пронизителен като безспирното ридание на дете, което плаче за майка си. Този плач се криеше във всяка една от думите на Хануман, навярно се криеше в гърдите, клетките и атомите на стоте хиляди души, застанали в снега, и във всички мъже и жени, които някога бяха живели или щяха да живеят по всички звезда и светове из галактиките. Този протяжен, мрачен и безкраен плач, изтръгващ се от сърцето на Хануман, бе ужасен и гореше като огън в ушите на Данло.