Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Дъното на сала остърга чакъла и слязохме. Бяхме се прехвърлили. Бъкип беше на един ден езда. Някъде горе над гъстите облаци се рееше сърпът на старата луна. Щяхме да стигнем в Бъкип преди годежната церемония на принц Предан. Бяхме се справили. Но не изпитвах никакъв възторг или удовлетворение. Просто исках това пътуване да свърши.
Дъждът се изливаше на порой и лорд Златен заяви, че няма да продължим повече тази нощ. Ханът на отсамния бряг беше по-стар от онзи от другата страна на реката. Дъждът скриваше другите сгради на селището, но ми се стори, че зърнах малка конюшня за смяна на коне и пръснати около нея къщи. Табелата на хана беше кърмово весло, а дъсчените му стени бяха посивели там, където мазилката се беше олющила. Свирепата нощ почти беше препълнила гостилницата. Лорд Златен и спътниците му бяха твърде окаляни, за да внушат някакво впечатление за знатност. За щастие лордът разполагаше с достатъчно пари, с които да купи уважението и дори благоговението на ханджията. Търговецът Кестрел, както се представи Шутът, получи две стаи, макар едната да се оказа малка и чак горе под покрива. „Сестрата“ на „търговеца“ бойко заяви, че ще я устрои чудесно, а мъжете щели да спят в другата. И да имаше принцът някакви скрупули за това пътуване инкогнито, не ги показа. Загърнат плътно в наметалото си и закачулен, той стоеше мокър на верандата с мен, докато едно ратайче не излезе да ни каже, че стаята на господаря ни е готова.
Щом прекрачих прага, чух от гостилницата извисил се в песен, звучен женски глас. Разбира се, помислих си. Разбира се. Кой друг ще държи под око един хан по-добре от менестрел? Славея пееше старата балада за двамата влюбени, които се опълчили на семействата си и избягали, за да загинат от любов един към друг. Дори не погледнах в стаята. Лоръл обаче бе спряла до вратата да послуша. Принцът ме последва апатично нагоре по стълбите до широка, но грубо обзаведена стая.
Лорд Златен ни беше изпреварил. Едно момче раздухваше огъня в камината, други две нагласяха вана и паравани в ъгъла. В стаята имаше две големи легла и постеля до вратата. Принцът отиде до единствения прозорец и унило се загледа в нощта. Близо до огъня имаше окачалка и изпълних ролята си, като помогнах на лорд Златен да смъкне прогизналото си мръсно наметало. Свалих и своето, окачих ги да се сушат на куките, а след това смъкнах мокрите му ботуши, докато поток от слуги шеташе навън-навътре: носеха ведра гореща вода и тави с месеници, компот, хляб и ейл. Всичките се движеха с такава прецизност, че ми напомняха за трупа жонгльори, щом се изсипеха на вълна и след това се отдръпнеха от стаята по същия начин. Когато най-после се разкараха, затворих вратата и я залостих. Горещата вода във ваната изпълни стаята с аромат на билки и изведнъж закопнях да се натопя в нея и да потърся забрава.
Думите на лорд Златен ме върнаха към реалността.
— Принце, банята ви е готова. Желаете ли помощ?
Принцът се изправи. Смъкна мокрото си наметало и го пусна на пода. Погледна го за миг, после го вдигна и го занесе при сушилнята. Окачи го грижливо, като момче, свикнало само да се грижи за себе си.
— Не, благодаря — каза тихо. Погледна димящата на масата храна. — Не ме чакайте. Не държа на формалностите. Не виждам смисъл да стоите гладни, докато се къпя.
— В това сте истински син на баща си — отбеляза одобрително лорд Златен.
Принцът само кимна на похвалата.
Лорд Златен — беше си осигурил от собственика хартия, мастило и перо — изчака принц Предан да се скрие зад параваните, седна до масичката и се улиса в работа. Отидох до камината с парче месеник. Ядох прав, докато огънят не изпари донякъде мокрото от дрехите ми. Щом надраска последния ред, лорд Златен каза:
— Е, поне сме на сухо за известно време. Сега лягаме да спим и утре ще продължим, но не прекалено рано. Това устройва ли те, Том?
— Както желаете, лорд Златен — отвърнах, докато той духаше писмото и след това го нави. Върза го с нишка, извадена от великолепното му някога наметало. Връчи ми го с вдигната вежда.
Разбрах го веднага.
— По-скоро не — казах съвсем тихо.
Той стана от писалищната масичка и отиде при наредената храна. Започна да се обслужва, като нарочно подрънкваше с чиниите и чашите. Замърмори тихо: