Кланът на пещерната мечка
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Даскалов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кланът на пещерната мечка». Краткое содержание книги:
— Не зависи само от Брун — рече Айла. — Креб казва, че най-подходящото време е първата пълна луна след началото на пролетта.
— Питам се откъде разбира, че е започнала пролетта? — позволи си да отбележи Уба. — Все вали и дните си приличат.
— Според мен има нещо общо с наблюдаване на залеза на слънцето. Дни наред не пропуска залез. Дори когато вали, можеш да видиш къде си ляга слънцето, а пък имаше и доста ясни нощи да се види и луната. Креб си знае.
— Не ми се иска и Креб да прави Гуув мог-ър — рече Уба.
— И на мен — с жестове каза Айла. — Както излиза напоследък, седи със скръстени ръце и нищо не прави. Какво ще прави като дори няма да извършва церемонии? Знаех, че все някога ще се случи, но точно това тържество не ме радва.
— Необичайно ще бъде. Свикнала съм с Брун като вожд и Креб като Мог-ър, ама Ворн вика, че е време по-млади хора да застанат начело. Казва, че на Брод му е омръзнало да чака.
— Струва ми се, че има право — със знаци каза Айла. — Ворн винаги се е възхищавал от Брод.
— Той е добър с мен, Айла. Дори не се разсърди, когато пометнах. Просто каза, че щял да помоли Мог-ър да направи заклинание, което да даде нови сили на тотема му, за да мога да зачена отново. Сигурно и ти му се нравиш, Айла. Дори ми каза да те помоля да разрешиш на Дърк да спи при нас. Мисля, че знае колко обичам той да е край нас — довери и Уба. — Дори Брод не се държи толкова зле с теб напоследък.
— Да, не ме е тормозил много — с жестове рече Айла. Не знаеше как да обясни страха, който изпитваше, всеки път като я погледнеше. Дори усещаше как настръхва косата и на тила, ако се вторачеше в нея, докато не гледа.
Тази вечер Креб остана до късно с Гуув в дома на духовете. Айла приготви лека храна за Дърк и за себе си и остави нещичко настрани за Креб, за да хапне като се върне, макар че се съмняваше той да го изяде. Тази сутрин се бе събудила с чувство за тревога, което се засилваше с течение на деня. Имаше чувството, че пещерата я затрупва и в устата и бе сухо и прашно. Едва успя да преглътне няколко хапки, после мигом се втурна към входа на пещерата и впери очи в навъсеното небе и поройния, напоителен дъжд, който дълбаеше малки кратерчета в подгизналата кал. Дърк пропълзя в постелята и и когато се върна в огнището, вече бе заспал. Щом като я усети да се мушва при него, сгуши се по-близо и направи почти несъзнателно жест, който завършваше с думата „Мамо“.
Айла го прегърна с ръка, чувствайки тупащото му сърчице в прегръдката си, но сънят бягаше от нея. Лежеше будна, загледана в сенчестите очертания на грубата, каменна стена на сумрачната светлина на гаснещия огън. Бе будна, когато Креб най-сетне се върна, но лежеше, без да мърда, заслушана в тътренето на нозете му и най-накрая се унесе, щом той се мушна в постелята си.
Събуди се с писък!
— Айла! Айла! — викна и Креб като я разтърсваше да се събуди напълно. — Какво става детето ми? — направи жест той с изпълнено с тревога око.
— О, Креб — захълца тя и го прегърна през врата. — Присъни ми се онзи сън. Не ми се е присънвал от години. Креб я прегърна и усети, че трепери.
— Какво и има на Мама? — зажестикулира Дърк, изправил се в постелята си с широко отворени от страх очи. Досега не бе чувал майка си да пищи. Айла го прегърна.
— Що за сън, Айла? Онзи за пещерния лъв ли? — запита Креб.
— Не, другият, онзи, дето никога не мога да си го спомня напълно — Тя взе отново да трепери. — Креб, откъде-накъде ще ми се присънва сега? Мислех, че вече се е свършило с кошмарите ми.
Креб отново я прегърна, за да я утеши. И Айла отвърна на прегръдката му. В миг и двамата разбраха колко дълго не са се прегръщали, вкопчили се един в друг с Дърк помежду им.
— О, Креб, само да знаеш колко често ми се е искало да те прегърна. Мислех, че не ме искаш, боях се, че ще ме отблъснеш както стори, когато бях нагло момиченце. Исках да ти кажа и още нещо. Обичам те, Креб.
— Айла, дори тогава ми беше трудно да те отблъсна, но трябваше да сторя нещо, иначе щеше да имаш работа с Брун. Никога не съм можел да ти се разсърдя, обичах те прекалено много. Все още те обичам прекалено много. Мислех, че си разстроена от загубата на млякото, а вината бе моя.
— Не си виновен ти, Креб. Виновната съм аз. Никога не съм те обвинявала.
— Аз сам се обвинявах. Трябваше да знам, че бебето трябва да се кърми, иначе ще секне млякото, но по всичко си личеше, че искаш да останеш насаме със скръбта си.