Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
Даваше си сметка, че Изабел, Джейс и Мая стоят краи тях и че маика и се приближава забързано. Отдръпна се от Саимън само толкова, колкото да вдигне очи към лицето му. А това несъмнено беше той. Толкова отблизо можеше да види луничките върху лявата му скула, мъничкия белег на устната му, получен в един футболен мач в осми клас.
— Саимън — прошепна Клеъри, а после: — Ти… познаваш ли ме? Знаеш ли коя съм?
Той побутна очилата си нагоре. Ръката му трепереше лекичко.
— Аз… — Саимън се огледа наоколо. — Прилича на семейно събиране, където не познавам почти никого, ала всички ме познават. Малко съм…
— Зашеметен? — попита Клеъри, опитваики се да скрие звънналото дълбоко в гърдите и разочарование, че не я бе разпознал. — Няма нищо, ако не си спомняш за мен. Има време. той сведе поглед към нея. В изражението му имаше несигурност и надежда, и мъничко замаяност, сякаш току-що се беше събудил от сън и не бе съвсем сигурен къде се намира. А след това по лицето му се разля усмивка.
— Не си спомням всичко. Още не. Ала си спомням теб. — той вдигна ръката и и докосна златния пръстен на показалеца и, елфическия метал — топъл под допира му. — Клеъри. Ти си Клеъри. Моята най-добра приятелка.
* * *
Алек се изкачваше по хълма към Магнус, които стоеше на пътеката, отвеждаща в шатрата. Беше се облегнал на едно дърво и Алек се присъедини към него, за да погледа как Саимън, с объркания вид на новоизлюпено пате, беше наобиколен от цял куп приятели: Джейс и Мая, и Люк, и дори Джослин, плачеща от щастие, докато го прегръщаше, така че гримът и се размаза. Само Изабел стоеше встрани от групичката, сключила ръце пред себе си, с почти безизразно лице.
— Човек почти би могъл да си помисли, че не я интересува — каза Алек, докато Магнус протягаше ръка, за да оправи вратовръзката му. Именно Магнус му беше помогнал да избере костюма, с които беше облечен, и страшно се гордееше, че беше на ситно синьо райе, което подчертаваше очите му. — Ала съм сигурен, че не е така.
— Прав си — отвърна Магнус. — Твърде много я интересува; ето защо стой настрани.
— Бих те попитал какво си направил, но не съм сигурен, че искам да знам. — Алек се облегна на Магнус, черпеики сигурност от солидната топлина на тялото зад него. Магнус подпря брадичка на рамото и за миг двамата останаха така, неподвижни, загледани в шатрата и разиграващата се там сцена на щастлив хаос. Магнус подпря брадичка на рамото му и за миг двамата останаха така — неподвижни, загледани в шатрата и разиграващата се там сцена на щастлив хаос. — Беше мило от твоя страна.
— Всички правим избора, които се налага — каза Магнус в ухото му. — И се надяваме да няма последици, или поне не твърде сериозни.
— Мислиш ли, че баща ти ще се ядоса? — попита Алек и Магнус се разсмя сухо.
— Има си далеч по-важни неща от мен, с които да се занимава. Ами ти? Видях те да говориш с Робърт.
Алек усети как тялото на Магнус се напрегна, докато той му предаваше разговора с баща си.
— Знаеш ли, никога не бих предположил нещо такова — отбеляза Магнус, когато Алек приключи. — А аз познавах Маикъл Уеиланд. — Алек почувства как той свива рамене. — Е, още едно доказателство, че "сърцето си остава завинаги неопитно"* и така нататък.
* Цитат от американския писател и философ от деветнайсети век Хенри Дейвид Торо. — Бел. прев.
— Как мислиш? Трябва ли да му простя?
— Мисля, че онова, което ти е казал, е обяснение, но не и извинение за начина, по които е постъпил. Ако му простиш, направи го заради себе си, не заради него. Загуба на време е да се ядосваш, когато си един от наи-любящите хора, които съм срещал някога.
— И ти ли ми прости по тази причина? Заради мен или заради себе си? — Въпросът на Алек не беше сърдит, просто любопитен.
— Простих ти, защото те обичам и мразя да съм без теб. Аз го мразя, котката ми го мрази. И защото Катарина ме убеди, че постъпвам глупаво.
— Ммм. Тя ми харесва.
Магнус обви ръце около Алек и сложи длани върху гърдите му, сякаш искаше да почувства ударите на сърцето му.
— А ти прощаваш на мен. Задето не мога да ти дам безсмъртие, нито да сложа край на своето.
— Няма нищо за прощаване. Не искам да живея вечно. — Алек сложи ръка върху тази на Магнус и сплете пръсти с неговите. — Може и да не разполагаме с чак толкова време. Аз ще остарея и ще умра. Но ти обещавам, че дотогава няма да те напусна. Това е единственото обещание, което мога да ти дам.