Момчешки живот

Когато листът бе разгънат, ние с мама надникнахме през рамото му. В средата имаше голямо петно кръв и други петънца около него. Да ме убиеш не виждах име в тази бъркотия. След това Дамата извади молив от торбата си и огледа листа за момент, преди да започне да си играе на съедини-петната.

— Нищо не виждам — каза татко.

— Имай вяра — отвърна му тя.

Следях движенията на връхчето на молива, пърхащ между кръвта. Гледах как се образува дълга, извита линия, която захождаше навътре и после се връщаше навън.

И внезапно осъзнах, че гледам към числото 3.

Върхът на молива продължи да се движи. Отново поде крива. Навътре и навън, навътре и навън.

Втора тройка. А след това на връхчето на молива му се изчерпиха кървавите петна за свързване.

— Това е то — каза Дамата и се намръщи. — Две тройки.

— Определено няма как да е име, нали? — попита татко.

— Пак ми показаха гатанка, ето такава я свършиха. Кълна се, понякога ми се ще поне от време на време да правят и по нещо лесно за разнообразие! — Дамата с отвращение захвърли молива. — Е, разполагаме с каквото разполагаме.

— Това ли е то? — татко засмука наранения си пръст. — Сигурна ли си, че сме го направили правилно?

Не може да се опише с думи как го изгледа старицата.

— Две тройки — каза тя. — Това е отговорът. Три и три. Може да е тридесет и три. Ако само бяхме в състояние да отгатнем какво значи, ще научим и името на убиеца.

— Не се сещам кой би могъл да има три букви в първото си име и три във фамилията. Да не би пък да е адрес?

— Не знам. Знам само това, което ми е пред очите: две тройки — Дамата плъзна листа към татко; беше си негов, откупен с болка и мъка. — Това е всичко, което мога да сторя за теб. Съжалявам, че не е повече!

— Аз също — каза татко, взе хартията и се изправи.

След това Дамата си свали професионалната маска и стана общителна. Каза, че надушвала прясно кафе и че сигурно има и шоколадово руло, изпечено от г-жа Пърл в „Пекарната“. Татко, който преди да дойде у Дамата хапваше по-малко и от птичка, излапа две полети със сметана парчета руло и ги преглътна с две чаши горещо черно кафе от цикория. Те с Лунния човек обсъдиха деня, когато семейство Блейлок бяха победени на автобусната спирка на „Трейлуейс“ и татко се разсмя на спомена как Пищака бягаше от торба, пълна с градински змии.

Татко се бе върнал телом и духом. Може би дори в по-добро състояние, отколкото е бил преди.

— Благодаря ти — каза на Дамата, когато се наредихме пред вратата да си тръгнем.

Мама пое ръката на старицата и целуна абаносовата й буза. Дамата ме озари с грейналите си изумрудени очи:

— Все още ли се каниш да ставаш писател? — попита.

— Не знам — отвърнах.

— Струва ми се, че писателите държат много ключове — каза тя. — Получават възможност да посетят много светове и да навличат много чужди кожи. Струва ми се, че един писател получава възможност да живее завинаги, стига да го бива и да извади късмет. Ще ли ти се такова нещо, Кори? Би ли искал да живееш завинаги?