Фурията на Първия лорд [bg]

Тави нямаше намерение да спазва правилата за дуели. Той определено нямаше какво да доказва на никого. И беше видял твърде много битки, за да има някаква илюзия за честен бой. Ако зависеше от него, никога повече нямаше да участва в честна битка.

Затова той удари кралицата с още една огнена сфера. И с още една. И с още една, и с още една, толкова бързо, колкото можеше да ги хвърля. Яростният й писък се присъедини към бруталните взривове на огнените сфери.

Той я обстрелва около три-четири секунди, но това не можеше да продължи дълго. Неговите сфери може и да нараняваха кралицата, но съща така всяваха хаос сред създанията в мъглата, като изгаряха пипалата им, с които държаха кралицата. В мига, в който се освободи от тях, тя спря въздушния си поток и падна като камък в мъглата. Тави зърна голо тяло с изгоряла бяла коса, наполовина покрита с черни ивици, като пържола, оставена твърде дълго на скарата. После тя изчезна.

Тави се обърна и се втурна след нея. Не можеше да си позволи да я остави да избяга.

Пламъкът се появи на пътя му от нищото и той с изненада осъзна, че кралицата се е скрила зад воал и е забавила падането си. Бързо вдигна меча си, когато пламъкът го обгърна, и привлече топлината в него, далеч от плътта си, запалвайки острието още веднъж. Тогава кралицата се гмурна към земята успоредно на него, привидение, полускрито зад воал, и само зеленият огън на меча й наистина се виждаше. Оръжията им проблеснаха и иззвъняха десетина пъти, и изведнъж земята се втурна към тях.

Тави спря първи, уплашен за секунда, че вече е твърде близо до земята, за да се справи, но успя да превърне движението си от вертикално в хоризонтално точно над участък открито поле. Високите плевели и останките от миналогодишната папрат издраскаха бронята му и той погледна през рамо, за да види как вордската кралица го следва, очевидно увредената й плът изобщо не я забавяше.

Врани. Беше сигурен, че след срещата с ужасните създания на канимите тя ще е в много по-лошо състояние. Но все пак тази среща й се беше отразила. Тя не съкращаваше разстоянието помежду им толкова бързо, колкото той очакваше.

Колко пъти е бил в тази позиция — пред някой много по-силен от него, знаейки, че само изобретателността ще му помогне да запази кожата си цяла. Като дете в долината и човек, който никога не се научи на умението да се слива с околните, това често се беше случвало с неговите връстници. Но той се беше справял и с танаденти, и със снежни котки — врани, дори кървавите овце бяха много по-големи и по-силни от него, а овните в стадата често го принуждаваха да се катери по дърветата. И всичко това, преди да напусне долината Калдерон.

Тави осъзна, че се усмихва.

Въпреки че вълнението, ужасът и яростта му изгаряха вътрешностите, Гай Октавиан се усмихваше.