Петата купа
- Автор: Симмонс Дэн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1964-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Петата купа». Краткое содержание книги:
Великият детектив е по-пълнокръвен от когато и да било — но може би неумолимите му дедуктивни умения са му изиграли най-голямата шега. Той се съмнява в собствената си реалност и трескаво търси доказателства, че не е нечий литературен герой. По-важно обаче е да изпълни старо обещание и да открие дали зад самоубийството на Клоувър Адамс не се крие всъщност зловещо престъпление, а и нещо повече — мащабен анархистки заговор срещу ключови политически лидери в Европа и САЩ. Едничкото доказателство, с което Шерлок Холмс и Хенри Джеймс разполагат, е картичка, върху която са гравирани пет купи и е напечатано посланието „Тя беше убита“.
— Да — отвърна Холмс.
— Това определено е неин портрет… на горката Клоувър… и тя е описана като глупава и некадърна в изкуството си, глупава в живота и винаги зависеща от някой милостив мъж за всичко, от което се е нуждаела или е постигнала в живота си. Ако аз имах съпруг, който е написал подобен роман за мен, щях да го прострелям два пъти… втория път в главата, за да го отърва от мъките, които изпитва след първия изстрел.
— Да — рече Холмс. И този път се усмихна.
— Значи ме питаш защо избрах нея за жертва — продължи Ирен.
Холмс кимна.
— Реших, че това е най-бързият начин да изкарам Лукан от живота ѝ — рече горчиво тя. — Скъпият ми братовчед Клифтън. Просто едно момче. — Белите ѝ ръце се свиха в юмруци. — Обикновено момче, което беше като същински тумор… тумор, който се нуждаеше от хиляди долари, за да се върне в Европа и да убие някого рамо до рамо със своя герой, великия ловец на тигри полковник Себастиан Моран.
— Как той… Лукан… разбра за романтичното писмо, което Хенри Адамс е изпратил на Лизи Камерън? — попита Холмс. — Предполагам, че около това се е завъртяло изнудването ви.
Ирен Адлер издаде звук като малко куче, което се е задавило.
— Разбира се. Кръгът им от приятели беше толкова малък и ограничен, че дори младият Лукан се досещаше, че под повърхността се крие някакъв скандал. След като се сприятелих с Клоувър и по този начин се вмъкнах в приятелския кръг на тези дами от висшето общество, самата Лизи Камерън ми се похвали за любовното писмо на Хенри Адамс. Лукан беше казал, че сигурно има нещо, и накрая дори не се наложи да душим. Една от най-близките приятелки на Клоувър — поставям цялата тази фраза в кавички — ми даде, ни даде през смях смъртоносната кама.
— Защо отиде заедно с Клоувър на посещение при болната Лизи Камерън трийсет и шест часа преди смъртта на Клоувър? — попита Холмс.
— Исках Лизи да отрече, че подобно писмо съществува — каза Адлер. — Няколко часа преди това я бях помолила, Лизи имам предвид, да го отрече. Накрая тя се съгласи.
— И направи ли го?
— Не. Беше се разболяла от инфлуенца и мрачният ѝ хумор я беше обсебил. Тя дразнеше горката, глупава Клоувър със съществуването на това писмо, като в една минута се правеше на неразбрала, но в следващата очевидно признаваше за съществуването му. Едва не удуших тази жена в грамадното ѝ, покрито с балдахин легло. Онази нощ Клоувър се прибра у дома, убедена, че е предала съпруга си Хенри — в това да бъде негова истинска съпруга, както се изразяваше тя; разбираш ли, Клоувър се страхуваше от сексуалния акт, той винаги беше странен и болезнен за нея — и реши, че всичко, включително намерението на съпруга ѝ да ѝ изневери с Лизи Камерън, е станало по нейна вина.
— Не разбирам как подтикването на Клоувър Адамс към самоубийство би помогнало по някакъв начин на Лукан или на теб — каза Холмс. — Това се оказа препятствието в тази главоблъсканица.
— Не е чак толкова сложно — отвърна Адлер. — Лукан намери друг начин да финансира списъка си с покушения. Стабилен източник. Финансиране, което получава дори до днес. Вече не се налага да търси някоя невротична жена, която да ни помогне да изнудваме съпруга ѝ.
— Лукан ли отрови Клоувър Адамс? — попита Холмс.
Продължителното мълчание като че ли сгъсти още повече тъмнината.
— Не знам — промълви най-накрая Ирен Адлер. — Знам, че той отнесе отровата в стаята ѝ онази неделна сутрин… и чашата от долния етаж. Тъй като подозирах, че ще опита нещо, за да се отърве от нея — тя познаваше „братовчеда Клифтън“ достатъчно добре, за да го накара да е нащрек — аз се втурнах в къщата ѝ. Но тя вече лежеше мъртва на пода. Чух стъпки по стълбището за прислугата — мисля, че Лукан си тръгваше — но някак си не съм сигурна, че той я е принудил да изпие отровата. Изобщо не се е показал пред нея всъщност. Просто шишенцето с цианкалий от фотографската ѝ лаборатория и загадъчно появилата се водна чаша я бяха докарали до ръба. Може би ги е приела като послание от съпруга си… или Бог. — След продължителна пауза тя продължи: — Но аз също като Лукан съм виновна за смъртта на Клоувър, независимо дали той го е извършил, или не. Дори прибрах чашата в чантата си, преди да сляза долу и да се натъкна на Хенри Адамс, който се връщаше от разходката си.
— Като казваш стабилно финансиране, кого имаш предвид? — попита Холмс. — Анархистите?
Ирен Адлер се засмя, почти искрено този път. Холмс си спомни, че тя винаги бе имала красив смях.
— Анархистите нямат пари, скъпи мой — рече жената. — Те са анархисти, за бога. Повечето от тях не могат да си намерят работа във фабриките, където са работели бащите им, защото са или пияни, или луди, или мързеливи.