Друговремец

– Не знаех, че става така! – изтърсих, зяпнала като омагьосана.

Джени приближи купичката още малко и кимна.

– О, да. Бебето суче и така започва, но когато млякото се отпусне, детето трябва само да преглъща. О, така е по-добре. – Тя затвори закратко очи, облекчена.

Изля купичката на земята, като отбеляза:

– Срамота е така да се прахосва, но няма какво да се прави. – Постави купичката от другата страна и повтори процеса. – Неудобство си е. Почти всичко с мъниците е неудобство. Но пък никога няма да предпочетеш да ги няма.

– Не – отвърнах тихо. – Никога.

Погледна ме през огъня с добродушно и загрижено изражение.

– Още не не ти е дошло времето. Един ден ще си имаш свои.

Засмях се малко неуверено.

– По-добре първо да намерим бащата.

Изпразни купичката за втори път и се зае да си връзва роклята.

– О, ще го намерим. Утре. Ще трябва, защото не мога да стоя далеч от Маги задълго.

– А когато ги намерим?

Тя сви рамене и посегна към постелята.

– Зависи от Джейми. И колко ги е накарал да го наранят.

Оказа се права – на следващия ден открихме Стражата. Развалихме бивака, преди да съмне напълно, като спирахме само колкото Джени да изцеди млякото си още веднъж. Сякаш можеше да намира просеки и следи, където няма такива, и аз я следвах безпрекословно в гъсто залесените райони. Напредвахме бавно, но тя ме увери, че се справяме много по-бързо от Стражата, които нямаше как да свърнат встрани от пътя.

Стигнахме до тях по пладне. Чух звънтенето на юзди и неб­режните разговори – изпънах ръка, за да спра Джени, която в този миг ме следваше.

– През поточето под нас минава брод – прошепна ми тя. – Май че са спрели, за да напоят конете.

Слезе от коня и хвана и двете юзди. Привърза конете и ми направи знак да тръгна след нея, след това продължи през храсталака като змия.

От мястото, до което стигнахме, на малка скална издатина над брода, почти виждахме всички мъже от Стражата – повечето на крак, – които си говореха на групички, други седяха на земята и се хранеха, трети водеха конете на водопой. Не виждахме Джейми.

– Дали не са го убили? – прошепнах паникьосана. Бях ги преброила добре. Двайсетима мъже и двайсет и шест коня – всички се виждаха ясно. Но нямаше и следа от затворник, нито пък слънцето хвърляше отблясъци по нечия червена коса.

– Едва ли – отвърна Джени. – Но има един начин да разберем.

Започна да си проправя път назад от издатината.

– И какъв е той?

– Ще попитаме.

Пътят се стесняваше след брода и се превръщаше в прашна пътека през гъсти групи борове и елши. Тя не беше достатъчно широка, за да могат мъжете от Стражата да яздят един до друг.

Когато последният от колоната наближи един завой в пътеката, Джени пристъпи ненадейно пред него. Конят се стресна, а мъжът се опита да го овладее, ругаейки. Когато отвори уста, за да попита възмутено какво значи това, пристъпих от един храст отзад и го халосах здраво по тила с един клон.