Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Много е опасно!

– Защо?

– Ами ако човекът, когото ще накараме да го напише, после се разприказва? Или заради пари ни издаде на гадината?

– Същите неща ги споделих и с Рюстем.

– Какво каза?

– Оставете тази работа на мен, така каза!

– Хм! – сбърчи нос Хюрем. – Да сме я оставили на него! Двете с теб ако не му наливахме мозък в главата, твоят съпруг още щеше да мисли какво да правим, как да го сторим.

– Имате право! – кимна й Михримах. – Но не мислехте ли и вие, когато ми го избирахте за съпруг, че трябва да има ръка, която да държи здраво оръжието? Че ние сме мозъкът? А той – ръката!

– Но поне да не му трепваше!

Михримах хвана майка си за ръката и я придърпа до зида. От другата страна на морето между дърветата се показваше дворецът, където Хюрем влезе като наложница и стана съпруга на султан Сюлейман. Вдигнаха си още по-високо яките на пелерините.

– Не трепва! – промълви Михримах. – Защото вече е наясно, че Мустафа няма да остави жив и него. Съвършено му е ясно, че ако се изпорти или започне да ни шпионира, лично аз ще му изтръгна душичката. Ако издаде плана ни, няма да има бягство. Татко ще заповяда да му отрежат главата! В края на краищата той е принуден да успее. Ако Мустафа оцелее, заедно с нас ще погуби и него. Умре ли Мустафа, заедно с нас ще се спаси и той.

Хюрем помълча малко.

– Ами печатът?

– Чакам Рюстем да намери някого за тази цел. Това е по-важно от писмото. Не пипнем ли печата на гадината, никой няма да повярва и на писмото.

– Никак не съм спокойна. Да се влезе в конака на оня, да се открадне печата! Как ще стане тази работа? Ако го хванат?

– Валиде!

Михримах не искаше да прозвучи така остро. Хюрем направо се изуми.

– Вече загърбихме тези неща: да умуваме, да се плашим – ами ако стане така, ами ако стане иначе... Няма връщане назад! Както казахте вие: или ще яхнем държавата, или ще станем на мърша. Или нашит живот, или техният! Вече не можем да се стряскаме и да се отказваме. От една година нашите хора настройват всички наоколо против „синът предател“, из цял Истанбул се носи слухът, че принцът престолонаследник подготвя бунт срещу баща си – от къща на къща, по кафенетата, и в хановете, в баните, навсякъде. Даже се цитират думи, произнесени от устата на гадината. Ако ние кажем една дума, нашите хора добавят още хиляда и тръгват да ги разнасят. Господарят чува всичко това.

– Хм! И какво като го чува? – възкликна отново Хюрем. – Прашинка не дава да падне върху копелето на Гюлбахар. Не се чува от него друго нещо, освен: „Нашият принц е предан син на баща си. Всички слухове са клевета!“ Онзи ден Кямил паша щял да подхване тази тема, а господарят се разгневил и се развикал: „Ако някой ми каже, че дясната ръка ще ме предаде, ще му повярвам, но няма да повярвам, че Мустафа хан ще надигне глава!“ При това пашата щял да му докладва, че гадината провеждал съвещания в Амасия и по други места, че тайно се вижда и с някои еничарски командири, че дори на два пъти е идвал преоблечен в Истанбул да се среща с някои хора, че има такива, които се вслушват в него. „Паша – кипнал падишахът, – който клевети нашия принц, не знае, че ще му изтръгнем езика до корен!“ Да, човекът още трепери като го разказва.