Пан Володиовски

„Аллах!… Иисусе, Мария!“ — тия два възгласа, толкова страшни, сякаш излезли не от човешки гърди, се смесват. Живата стена се люлее, огъва, пропуква; сух трясък на трошени копия заглушава за миг всички други шумове, след него се чува скърцане на желязо, звън сякаш на хиляди чукове, които удрят с всичка сила в наковалнята, удар сякаш на хиляди цепове за вършитба по гумното, отделни и групови викове, стонове, отделни гърмежи на пушки и пистолети, вой от ужас. Нападателите и нападнатите, размесени едни с други, се преплитат в непонятен хаос; настъпва сеч, сред тоя кипеж бликва топла, димяща кръв, която изпълва въздуха със сурова миризма.

Първите, вторите, третите и десетите редици на еничарите лежат съборени труп до труп, стъпкани от копита, прободени с копия, съсечени с мечове. Но белобрадият Кяхя, „лъвът Божий“, хвърля всички останали в кипежа на битката. Няма нищо, че те падат масово, като житна нива под ударите на бурята — те воюват! Обзема ги ярост, смърт диша от тях и смърт желаят. Лавината от конски гърди ги тласка, навежда, събаря и тогава те мушкат с ножове конските кореми; хиляди саби ги секат без отдих; остриета се издигат като светкавици и падат върху глави, вратове, ръце — но и те секат ездачите по краката, по коленете, вият се и хапят като отровни червеи — гинат и си отмъщават.

Кяхя, „лъвът Божий“, хвърля нови и нови редици в устата на смъртта; с викове подбужда към бой и сам се хвърля във вихъра с вдигната крива сабя. Изведнъж грамаден хусар, който унищожава всичко пред себе си, връхлита като буря срещу белобрадия старец, изправя се на стремената, за да сече по-ужасно, и със страшен замах стоварва острието на меча си върху побелялата глава. Не удържа удара нито сабята, нито кованият в Дамаск шлем — и Кяхя, разсечен почти до раменете, пада на земята, сякаш треснат от гръм.

Пан Нововейски, защото това беше той, и по-рано сееше страшни опустошения, понеже никой не можеше да се противопостави на силата му и на неговата мрачна ярост, но сега оказа най-голяма услуга в боя, като събори стареца, който едничък досега поддържаше ожесточената борба. Щом видяха смъртта на предводителя си, еничарите викнаха със страшен глас и двайсетина от тях насочиха пушките си към гърдите на младия рицар, а той се обърна към тях, подобен на мрачна нощ. И докато другите рицари успеят да нападнат еничарите, изтрещяха гърмежи, след които пан Нововейски дръпна коня и се наклони над седлото. Двама рицари го хванаха за ръцете, но усмивка, доста отдавна небивал гост, разведри мрачното му лице и веднага зениците се обърнаха назад, а побелялата уста започна да шепне някакви думи, които не можеха да се чуят всред врявата на боя. В това време последните еничарски редици се разклатиха.

Храбрият Янъш паша искаше да възобнови битката, но вече безумен страх беше обзел хората и усилията му не помогнаха; редиците се смесиха и объркаха, а тласкани, бити, тъпкани, сечени, те не можеха да подхванат боя. Най-сетне се скъсаха, както се скъсва прекалено обтегната верига — и хората като отделни брънки се пръснаха на всички страни, надаваха вой, крещяха, хвърляха оръжието и прикриваха главите си с ръце. Конницата летеше подир тях, а те не намираха достатъчно пространство за свободно бягство, та навремени се сблъскваха в плътна маса, зад която се носеха ездачи, и се къпеха в кръв. Страшният лъконосец пан Мушалски така удари със сабя по врата храбрия Янъш паша, та чак мозък бликна от пресечените прешлени и изцапа коприната и сребърните люспи на ризницата.