Кръвна песен
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-632-5
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвна песен». Краткое содержание книги:
Бащата на Вейлин, Кралик Ал Сорна, е бил Военачалник на крал Янус, владетеля на Обединеното кралство. Гневът на Вейлин, че е лишен от рожденото си право и зарязан на прага на Шестия орден, не знае граници. Той лелее спомена за майка си и това, което ще научи за нея в Ордена, ще го смути. Баща му също има мотиви, които Вейлин ще започне да разбира. Но една истина надделява над всички останали: Вейлин Ал Сорна е предопределен за бъдеще, все още непонятно за него.
Бъдеще, което ще промени не само Кралството, а и света.
Почти цяла нощ яздиха в тръс, като внимаваха да не изтощят конете дотолкова, че да рухнат, и постоянно се озъртаха на юг, но виждаха само пустинята и гъсто осеяното със звезди небе. Знаеха обаче, че преследвачите скъсяват разстоянието с всяка миля.
Северният бряг се появи пред очите им на разсъмване, пустинните пясъци се смениха с шубраци и на шест мили източно от тях белите стени на Линеш заблестяха в утринната светлина.
— Братко — каза тихо Дентос.
Вейлин се обърна на юг. Прашният облак вече беше по-голям и ездачите, които го вдигаха, се виждаха ясно. Той се приведе напред да потупа Плюй по шията и прошепна в ухото му:
— Извинявай.
Изправи се и заби пети в хълбоците на коня. Препуснаха в галоп. Очакваше Плюй да е загубил голяма част от бързината си, но той като че ли откри някакво облекчение в галопа, отметна глава и запръхтя, дали от удоволствие, дали от гняв. Копитата му ровеха прашната земя и Вейлин бързо изпревари Дентос и измъчения му кон с толкова много, че след четири мили бе принуден да дръпне юздите. Бяха стигнали билото на малко възвишение, откъдето се виждаше равнината пред стените на града. Портите бяха отворени и колона конници с блестящи на слънцето брони влизаше през тях.
— Изглежда, баронът се е върнал — отбеляза Вейлин, докато Дентос спираше до него.
— Радвам се, че някой е успял. — Дентос вдигна една манерка и остави водата да облее лицето му. Зад него Вейлин виждаше преследвачите им, които бързо скъсяваха разстоянието и вече се намираха само на миля от тях. Дентос беше прав — нямаше да успеят.
— Вземи — каза той и понечи да слезе. — Моят кон е по-бърз. Те искат мен.
— Не бъди толкова тъп, братко — отвърна уморено Дентос. Откачи лъка си от седлото, сложи стрела на тетивата и извъртя коня си към приближаващите ездачи. Вейлин знаеше, че няма начин да го разубеди.
— Съжалявам, братко — каза с натежал от вина глас. — Тази глупава война… аз…
Дентос не го слушаше, а се взираше на юг, смръщил озадачено вежди.
— Не знаех, че тук има такива. Ама наистина е голям, нали?
Вейлин проследи погледа му и усети как кръвната песен заехтя мощно в знак на разпознаване, щом очите му различиха голям сив вълк, клекнал недалеч от тях. Животното го гледаше с безстрастния зеленоок поглед, който помнеше толкова добре от първата им среща в Урлиш.
— Виждаш ли го? — попита той.
— Разбира се. Трудно е да не го забележи човек.
Кръвната песен вече бушуваше с пълна сила.
— Дентос, препускай към града!
— Никъде няма да ходя…
— Нещо ще се случи! Моля те, просто върви!
Дентос щеше да продължи да спори, но погледът му бе привлечен от нещо друго — голям тъмен облак, издигащ се над южния хоризонт. Извисяваше се поне на миля в небето, кълбеше се яростно и поглъщаше слънчевата светлина. Носеше се към града, а дюните изчезваха, когато ги придърпваше към жадната си гръд.
Една стрела се заби с тупване в земята на няколко стъпки от тях. Вейлин се обърна и видя, че преследвачите им вече са само на петдесетина метра, поне сто души. Пред тях се носеше рояк стрели, пуснати в галоп — отчаян опит да сложат край на гонитбата преди да ги връхлети пясъчната буря.
— Хайде! — изкрещя Вейлин, сграбчи юздите на коня на Дентос и го затегли след себе си, пришпорвайки Плюй в галоп. Стрелите се сипеха около тях, докато се спускаха по склона и се насочваха към града. Бурята връхлетя преди да са изминали и една трета от разстоянието, пясъкът зашиба лицата и очите им като облак от яростни иглички. Конят на Дентос се дръпна уплашено и Вейлин изтърва юздите. Кон и ездач изчезнаха във вихрещата се червена мъгла. Вейлин се опита да извика, но се задави с пясъка, който изпълни устата му. Можеше само да заслони лицето си и да се вкопчи здраво в Плюй, докато препускаше през бурята.
В отчаянието си се обърна към кръвната песен, опита се да я успокои, да я овладее достатъчно, че да насочва музиката ѝ, да пее. Отначало тя се състоеше само от дисхармоничната врява на нередност и тревога, изригнала при вида на вълка, но когато приложи волята си, хаосът започна да се укротява, няколко чисти ноти се оформиха сред бурята, бушуваща в ума му. „Дентос! — извика той, мъчейки се да хвърли песента си в бурята като кука. — Намери го!“
Песента се промени пак, оформиха се още ноти, тя стана по-мелодична, почти спокойна, но обагрена с още нещо, тон толкова странен, че бе почти непознаваем. Осъзнаването се стовари върху него като удар. „Това не е моята песен! Това изобщо не е човешка песен!“