Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
Лъчът започна да се олюлява. Младежът, който го насочваше, се олюляваше.
— Не припадай, Джак! — скастрих го. — Това е заповед!
— Нищо ми няма, шефе. — Но очите му бяха изцъклени, фенерчето още потрепваше в ръцете му, а лицето му беше бледо като пергамент. — Честна дума.
— Добре. Дай пак надолу. Не, по-вляво. Малко по… А така.
Това беше една от „уиски“ масите. Под дебелия слой мъхната плесен бурето приличаше на гърбица. Една бяла кекерица беше застанала отгоре му. Погледна ме и изкряка злобно.
Уайърман се взря в часовника си.
— Даа… остават ни петнайсет минути до залез-слънце. Приблизително. Значи?…
— Значи Джак пуска стълбата в дупката и аз слизам на дъното.
— Едгар… mi amigo… имаш само една ръка.
— Тя ми отне дъщерята. Тя уби Илзе. Знаеш, че е мое задължение.
— Добре. — Уайърман погледна Джак. — Въпросът със съда още не е на дневен ред.
— Не се безпокойте — младежът вдигна стълбата и ми подаде фенерчето. — Осветете дъното, Едгар. За тази работа ми трябват и двете ръце.
Сякаш му отне цяла вечност да нагласи удобно стълбата, но най-накрая тя застана между костите на протегнатата ръка на леля Мелда (виждах сребърните й гривни, макар и обрасли с мъх) и крака на Ади. Стълбата наистина беше много къса и най-горното стъпало бе на около половин метър в дупката. Не беше проблем: като за начало Джак щеше да ме подкрепи. Помислих си дали отново да не го попитам в какво ще сложим порцелановата фигурка, но се отказах. Той проявяваше пълно спокойствие по въпроса и реших да му се доверя безрезервно. Тъй или иначе това бе единственият реален вариант.
В главата ми прозвуча глас — много тих и дори любезен: „Спри сега и ще те пощадя.“
Уайърман ме погледна без капка изненада.
— А, значи и ти го чу?
VIII
Легнах по корем и спуснах крака в дупката. Джак ме хвана за раменете. Стоеше до него със зареден харпунен пистолет в ръцете и три резервни сребърни остриета, затъкнати в колана. Фенерчето беше поставено на земята помежду им и пръскаше ярка светлина в гъстата купчина от изкоренени лозници.
Вонята от резервоара беше много силна. Усетих гъделичкане, когато нещо притича по крака ми. Трябваше да затъкна крачолите в ботушите, но беше малко късно да се изправя и да започна наново.
— Стигнахте ли стълбата? — попита Джак. — Стъпихте ли?
— Не, аз… — В този момент крака ми докосна най-горното стъпало. — Готово. Да не ме изпуснеш.
— Спокойно, държи ви здраво.
„Само слез и ще те убия.“
— Хайде, пробвай се де. Идвам за теб, чукчо, тъй че си оправи мерника.
Ръцете на Джак се стегнаха около раменете ми.
— Леле, шефе, сигу…
— Сигурен съм. Ти само ме дръж.
Стълбата имаше шест стъпала. Джак успя да ми помогне за първите три, а след това вече бях до гърди в дупката. Той ми предложи фенерчето. Поклатих глава.
— Ти ще ми светиш.
— Не разбирате. Не ви го давам да си светите. Ще ви е нужно за нея.
В първия миг не можех да схвана.
— Развийте капачето на лещата. Извадете батериите. Пъхнете я вътре. Аз ще ви подам водата.
Уайърман се засмя студено.
— Хубаво, малкия. — Той се наведе към мен. — Върви сега. Кучка или чукча, дави я и да приключваме.
IX
Четвъртото стъпало се прекърши с трясък. Стълбата се наклони и аз паднах с фенерчето, пъхнато под мишницата на липсващата ми ръка. Лъчът му първо проряза смрачаващото се небе, после озари кораловите плочи, покрити с лишеи. Миг по-късно лежах върху ложе от кости и се взирах във вечната усмивка на Адриана Истлейк Полсън. Една от противните белезникави жаби скочи върху мен от мухлясалите й зъби и аз я пропъдих с фенерчето.
— Muchacho! — изкрещя Уайърман.
— Шефе, добре ли сте? — додаде Джак.
Главата ми кървеше — усещах как кръвта се стича по лицето ми на топли струи — но горе-долу се чувствах наред. В Страната на хилядите езера определено бях препатил повече. А стълбата още се подпираше на стената, макар и накриво. Погледнах надясно и съзрях покритата с мъх „уиски“ маса, за която бяхме били толкова път. Сега отгоре й имаше не една, а две жаби. Те забелязаха, че ги гледам, и скочиха на лицето ми: зейнали, оцъклили очи. Не се съмнявам, че на Персе й се щеше да имат зъби като Големия урод на Елизабет. Ах, доброто старо време.