Героят на времето

Веднъж тя попитала Гибелта защо е избрала нея. Отговорът е прост и няма нищо общо с личността й, възгледите й или дори с уменията й в аломантията.

Просто тя е била единственото дете, на което Гибелта е успяла да постави подходящ хемалургичен клин — такъв, който да подсили вродените й умения с бронза и да й помогне да установи точното място на Кладенеца на Възнесението. Луда майка, сестра Търсач, а самата тя — Мъглородна. Тъкмо комбинацията, която е търсела Гибелта.

Имало е, разбира се, и други причини. Които дори Гибелта не е знаела.

Денят започна без мъгли.

Елънд стоеше на един скалист хълм и се оглеждаше. Чувстваше се много по-добре, след като най-сетне бе успял да се наспи тази нощ, макар че тялото го болеше от битката, а раната на ръката му пулсираше неприятно. През гърдите му преминаваше кървава диря от меча на един колос. Рана, която би убила всеки друг.

Земята пред градските порти бе осеяна с трупове на колоси, купища убити чудовища запълваха и тесния каменен проход. Миришеше на смърт и съсирваща се кръв. Между синкавите трупове на чудовища се мяркаше и бялата плът на избитите хора — много по-често, отколкото би искал Елънд. Но Фадрекс бе оцелял — дори само заради появилото се в последния миг попълнение от няколко хиляди аломанти и необяснимото отстъпление на колосите.

„Защо си тръгнаха? — чудеше се Елънд, едновременно объркан и доволен. — И, което е по-важно, къде отидоха?“

Чу приближаващи се стъпки, обърна се и видя, че Йомен се изкачва по издяланите в скалата стъпала. Пухтеше от усилие, все така загърнат в расото на принудител. Но пък никой не очакваше от него да се бие. В края на краищата той бе учен, а не воин.

„Също като мен“ — помисли си Елънд и се засмя наум.

— Мъглите ги няма — отбеляза Йомен.

— И през деня, и през нощта.

— Скаа се прибраха по къщите си, когато мъглите изчезнаха. Някои все още отказват да излязат. От векове се боят да излизат нощем заради мъглите. А сега, когато мъглите ги няма, са толкова обезпокоени от това необичайно явление, че пак се крият.

Елънд се обърна и погледна към града. Мъглите бяха изчезнали, но саждите продължаваха да се сипят. Все така гъсто. Вече затрупваха убитите във вчерашното сражение.

— Много е горещо днес — каза Йомен и изтри чело.

Елънд се намръщи и едва сега си даде сметка, че наистина е много горещо. Беше ранна утрин, а имаше усещането, че е пладне.

„Нещо не е наред — помисли си той. — Нещо се е объркало. Съвсем“. Саждите изпълваха въздуха с плътна завеса и покриваха всичко. А горещината… не трябваше ли да е по-студено, когато се сипят толкова много сажди и закриват слънчевата светлина?

— Йомен, организирай няколко групи. Нека преровят труповете и да потърсят ранени. А после се заеми с настаняването на цялото население в подземията. Войниците да са готови за… за каквото и да е. Не зная какво.

Йомен се намръщи.

— Говориш, сякаш няма да си тук, за да ми помогнеш.