Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Тъпак! — каза тя, сякаш се изплю. — Заминавам за Белгия с първия кораб, който потегли.
Един от тия следобеди Алваро бе пристигнал в книжарницата на каталанския мъдрец, тръбейки с цяло гърло последното откритие — някакъв зоологически бардак. Казваше се Златното дете и беше открит салон, където се разхождаха на воля не по-малко от двеста свирци-дъждовници и отмерваха часа с оглушително кудкудякане. В телените дворове, обграждащи танцовата площадка, и между големи амазонски камелии имаше разноцветни чапли, угоени като прасета каймани, гърмящи змии с по дванайсет пръстена на опашката — по един за всяка живяна година — и костенурка със златиста черупка, която се гмуркаше в мъничък изкуствен океан. Имаше бял грамаден пес, кротък и с влечение към своя пол, но вършеше работа на разплодник, за да се прехранва. Въздухът тежеше от наивна гъстота, сякаш току-що го бяха изобретили, а красивите мулатки, безнадеждно надяващи се между кървави венчелистчета и старомодни плочи, знаеха любовни служби, които човекът бе оставил забравени в земния рай. Първата нощ, когато групата посети оная зимна градина от измамности, дивната и невесела старица, седнала да пази входа в стол-люлка от лиани, почувствува, че времето се завръща в първоизворите си, когато сред петимата посетители откри един костелив меланхолен мъж, с татарски скули, белязан завинаги и от началото на света с шарката на самотата.
— Ох — въздъхна тя, — Аурелиано.
Отново виждаше Аурелиано Буендия, както го видя под светлината на една лампа, много преди войните, много преди опустошението на славата и изгнаничеството на разочарованието, в далечната предутрин, когато той отиде в спалнята й, за да изрече първата заповед през своя живот: заповедта да му дадат любов. Беше Пилар Тернера. Преди години, когато навърши сто четирийсет и осемте, тя се бе отказала от пагубния навик да води сметка на възрастта си и продължаваше да живее в неподвижното и извънмерно време на спомените, в едно напълно разкрито и установено бъдеще, отвъд бъднините, смущавани от причакванията и дебнещите предположения на картите.
От онази нощ Аурелиано се бе укрил в нежността и състрадателното разбиране на незнайната прабаба. Седнала в лиановия стол-люлка, тя възкресяваше миналото, преизграждаше величието и неволята на семейството и срутения блясък на Макондо, докато Алваро плашеше кайманите със своите трещящи прихвания, а Алфонсо измисляше кръвнишката история за свирците-дъждовници, които изкълвали очите на четирима посетители, защото се държали лошо предната седмица, а Габриел стоеше в стаята на замислената мулатка, която не вземаше пари за любовта си, а писма до един годеник-контрабандист, който бил затворен от другата страна на Ориноко, защото пограничните стражи му дали очистително и после го турили да седне върху цукало, което се напълнило с лайна и диаманти. Онзи истински бардак, с оная майчинска стопанка, беше светът, за който Аурелиано винаги бе мечтал в своето проточило се пленничество. Чувствуваше се толкова добре, толкова близо до съвършеното съпътствие, че не помисли за друго убежище след обеда, когато Амаранта-Урсула раздроби самозаблудите му. Готов бе да се облекчи с думи, някой да разхлаби възлите, притиснали гърдите му, но само смогна да се отпусне в леещ се, топъл и укрепващ плач върху скута на Пилар Тернера. Остави го да свърши, като го чешеше по главата с крайчеца на пръстите си, и без да й е разкрил, че плаче от любов, веднага разпозна най-древния плач в историята на човека.
— Добре, детенцето ми — утеши го тя. — Сега кажи ми коя е.
Когато Аурелиано й каза, Пилар Тернера се разтресе от дълбок смях, някогашния буен смях, който сега, накрая, изглеждаше гукане на гълъбици. Нямаше загадка в сърцето на един Буендия, която да бъде непроницаема за нея, защото цял век с карти и опит я бе научил, че историята на семейството е зъбчатка от непоправими повторения, въртящо се колело, което би продължавало да се върти до безкрайност, ако не беше напредващото и непоправимо износване на оста.