Трилогия Бьорндал
- Автор: Гюлбрансен Трюгве
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-1610-20-4
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Трилогия Бьорндал». Краткое содержание книги:
В едно трудно време, когато новото прониква бавно в стария консервативен свят, благодарение на интелекта и предприемчивостта си семейство Бьорндал натрупва земи и богатства. Съседите им мислят, че е опасно да си имаш вземане-даване с тях, но мъжете Бьорндал са силни, смели и честни, макар и нерядко сурови хора. Сплетните, завистта и злото стават неизменна част от живота на семейството. Но това не пречи на Бьорндал да търсят любовта и да постъпват така, както диктува съвестта им, за да устоят на превратностите на времето и съдбата, да открият смисъла на живота и да прозрат във вечността.
Свещеникът също дойде, но по това време Даг бе в унес и бълнуване и той трябваше да си тръгне, без да е говорил с него, но заяви, че скоро щял да се върне отново.
Аделхайд бе помолила Евен веднага да я извести, когато Стария Даг отново дойде в съзнание, но младежът почука на вратата й едва вечерта. Тя се разтрепери от смъртен ужас, че вероятно всичко вече е свършено, но радостта, че той е отново в съзнание, оживи лицето й, докато слизаше надолу към спалнята му. Забеляза, че бяха подредили стаята за посещението й; може би затова бе чакала толкова дълго. В печката огънят бумтеше толкова силно, че вратичката й направо пращеше. Брезовите цепеници подредени старателно до стената, а подът бе изметен скоро. Завесата на леглото бе спусната ниско надолу отвсякъде, само от страната към прозореца бе грижливо надиплена. Там бе и креслото, а на нощното шкафче до главата на болния имаше свещ, кана с вода и чаша. Лекарствата бяха прибрани. Завивките бяха изпънати, а Стария Даг стоеше облегнат на горната табла на леглото, с възглавници зад главата и гърба му.
Майката на Аделхайд беше починала от белодробно възпаление; затова на нея й беше известно каква болка раздираше сега гърдите и главата на Даг, както и колко бе изтощен от кашлицата и треската. Но независимо от това той имаше толкова силна воля, че бе наредил всичко да бъде оправено и изчистено, преди да дойде тя; самият той не искаше да лежи и да си почива, от което имаше нужда, а стоеше ковкото е възможно по-непринудено, като че ли нямаше никаква сериозна опасност. Виждаше се, че Евен го беше обръснал, защото лицето му бе гладко и чисто. Косата му не беше сресана с гребен, а само пригладена назад с ръка. Ризата му бе разгърдена. Бузите му бяха зачервени от треската, а върху лицето му имаше опустошителни дири от болестта, но върху него бе изписано уверено спокойствие. Хлътналите очи бяха по-тъмни от обикновено, но ясни и уверени.
— Трябва да се опиташ да оздравееш, да станеш и да излезеш на чист въздух — рече Аделхайд с възможно най-безгрижен вид и седна.
Стария Даг облегна глава на най-горната възглавница и се загледа някъде далеч, с поглед, минаващ край нея.
— Май вече съм издишал всичкия чист въздух, който ми е бил определен в моя живот — отвърна той.
На Аделхайд не й дойде на ум нищо да отговори и между тях настъпи дълга тишина. После леглото проскърца, Стария Даг вдигна глава и рече с възможно най-сигурен глас, в който като че ли имаше и нюанс на стаена насмешка сред цялата сериозност:
— Човек не бива да умира върху възглавниците. Той трябва да падне неочаквано насред делата си… — и след като си пое няколко пъти дъх, бързо и рязко, той продължи: — Но и това трябва да има своя смисъл. Така човек има време да помисли върху всичко добро, което Господ е благоволил да стори, и… за всичко добро, за което не е имал достатъчно време да извърши…
Аделхайд намери сили внимателно да добави:
— Но ти от отдавна вече не си толкова суров, както по-рано…
— Човек винаги намира с какво да се оправдае — рече той, отпусна глава назад и притвори очи.
Аделхайд разбра по стиснатите му устни и сбърчените му вежди, че отново има пристъп на кашлица. На челото му изби пот и червенината на лицето му стана по-морава. Дишането му стана накъсано и трудно, после дойде кашлицата. Аделхайд стисна силно очи, но сълзите избиха зад клепачите и се стекоха по лицето й. От гърлото му се чуваха такива звуци, сякаш нещо разкъсваше гърдите му отдолу догоре, къс по къс. Според онова, което бе говорила майка й, сега той вероятно изпитваше неимоверно страдание.
Всичко си има край и в леглото настана тишина. Главата на болния лежеше спокойно и си почиваше на възглавниците. Устата бе полуотворена, той се бореше за въздух, дишайки често и задъхано. На бузите му имаше тъмночервени петна, а потта блестеше на капки по челото му и се стичаше надолу по бузите му.
Аделхайд усети силно желание да вземе кърпичката от възглавницата и да избърше челото му. Но той бе повикал Евен Стайнрюд да му прислужва и вероятно не желаеше никаква женска суетня край себе си.
Сякаш от дълбок сън я изтръгнаха спокойните думи на Стария Даг.
— Болестта трябва да действа здраво, ако иска да победи човек като мен — рече той.
— Все пак по-добре сложи отново главата си на възглавницата и си отдъхни — помоли го тя с глас, изпълнен с болка.
Бавно той сви рамене.
— Времето за почивка ще дойде… скоро. Може би това е последната вечер, в която можем да разговаряме с теб.