Нов патрул

— Да вървим! — каза Хесер, докато изключваше двигателя и се измъкваше от шофьорското място.

Ние с Олга го последвахме. Извън колата студът на Сумрака се вкопчи в нас с мъртва хватка. Духаше равномерен мразовит вятър — вечният вятър на втория слой.

— Кой си ти и какво искаш? — извика Хесер.

Младежът не отговори. Изглежда, той размишляваше.

— Нощен патрул! Излез от Сумрака! — казах аз, без да преминавам във вик, но силно и убедително.

— Иначе ще употребим сила! — подкрепи ме Олга.

Младежът се усмихна. А Хесер прошепна:

— А аз това не бих го казал, току-виж той самият…

И наистина, той се задейства. Не знам какво искаше да каже Хесер, но непознатият нямаше нужда от подсказване. Младежът разпери ръце — стори ми се, че извайва от въздуха ново огнено кълбо, малко по-дребно от предишното, но светлината не се появяваше, макар че в дланите му блещукаше някаква сила, нещо се подготвяше…

— Фризер! — извика Олга и аз реагирах на думите й като по команда — с цялата сила, която имах, ударих непознатия със заклинанието за локално спиране на времето.

И какво от това? Ако се замисли човек — хуманно и надеждно. Врагът е обездвижен, безпомощен, но съвсем цял. Имаш време да се ориентираш и да направиш нещо, но врагът няма.

Само дето Олга изобщо не ме молеше да приложа „Фризера“. Тя ме предупреждаваше какво се кани да направи непознатият.

Хесер внезапно изчезна — изглежда, се беше гмурнал нагоре или надолу в Сумрака. С един гигантски скок, на който би завидял не само Брумел12, но даже и гладен вампир, Олга отлетя на десет метра встрани.

А аз останах да стърча като последния глупак, право пред настъпващия към мен „Фризер“…

Но не ми беше писано да увисна насред Сумрака като муха в кехлибара на спрялото време. Моят собствен „Фризер“ — доста по-слаб, отколкото този на врага ми, — влетя в носещото се срещу мен заклинание. И както често се случва със заклинанията — те мигновено влязоха във взаимодействие.

Насред мрачния сив път, притиснат между карикатурните дървени сгради, увисна проблясващ като скъпоценен камък многостен. Той се въртеше бавно, спускайки се надолу, към земята. Силуетът на противника ми зад него се раздроби на множество дребни фигурки.

— Стар глупак! — изрева Хесер, появявайки се до мен. Размаха ръце и зад прозрачния кристал пламна зелен огън.

— Не бива така да преживявате, шефе — не се сдържах аз.

И срещнах неразбиращия поглед на Хесер.

— Радвам се, че си способен да се шегуваш, но това беше за него — Хесер кимна в посока на зеления пламък. — А ти, Антоне, явно си изчерпа всичкия запас от късмет за днес. Да спреш „Фризер“ с „Фризер“ — не е от най-леките задачи.

— За него? — уточних аз, кимвайки към младежа. Погледнах зеления пламък — той бавно угасваше. — Какво е това?

— Ще го забави — изрече Хесер уклончиво, но много уверено.