Невидимия [bg]

Младата жена отпи жадно от кафето си и каза:

— Той, Дейвид, е малко…

— Неуслужлив?

Жената се замисли, сетне се съгласи:

— Да. Може да се каже. Живее в собствен свят и не желае да има нищо общо с другите хора. Боеше се, че ще го накарате да свидетелства или нещо подобно. А аз не бива да се разсейвам.

— От какво?

— От професията.

— Илюзионизма?

— Да. Вижте, той ми е не само шеф, а и наставник.

— Как се казвате?

— Кара… това е артистичният ми псевдоним, но го използвам и иначе. — Младата жена се усмихна тъжно. — По-добро е от онова, което са ми измислили родителите ми.

Сакс вдигна любопитно вежди.

— Нека го запазим в тайна — помоли другата жена.

— И така — смени темата Сакс, — защо ми хвърлихте такъв съзаклятнически поглед в магазина?

— Дейвид е прав за онзи списък. Тези неща могат да се купят от всеки магазин. И от стотици сайтове. За „Дарби“ обаче, белезниците… Те са рядкост. Трябва да се обадите в Музея на Худини и изкуството на самоосвобождаването в Ню Орлиънс. Той е най-богатият в света. Аз се занимавам малко с измъкване. Не искам обаче той да разбере — добави тя със страхопочитание. — Дейвид е малко предубеден… Можете ли да ми кажете какво е станало? Какво е това убийство?

Макар в подобни случаи обикновено подробностите около престъплението да не се издават пред цивилни, Сакс съзнаваше, че имат нужда от помощ. Затова разказа на Кара за убийството и бягството на престъпника.

— О, ужасно! — прошепна младата жена.

— Да. Така е.

— Начинът на бягството… Има нещо, което трябва да знаете, полицай… Момент, полицай ли да ви наричам? Не сте ли детектив, или…?

— Амелия е добре.

Сакс отново си спомни със задоволство за представянето си на изпита.

„Бум, бум…“

Кара отпи глътка кафе, реши, че не е достатъчно сладко, разви капака на захарницата и сипа още. Сакс се вгледа в безупречните ръце на събеседничката си, сетне сведе поглед към собствените си назъбени нокти и разкървавени кожички. Ноктите на другата жена бяха изящно изпилени, а черният лак отразяваше светлината като огледало. Амелия Сакс потрепери (какво самообладание личеше от тези нокти), сетне се постара да не мисли за това.

— Знаете ли какво е илюзия? — попита Кара.

Сакс вдигна рамене:

— Дейвид Копърфийлд. Худини.

— Копърфийлд, да. Худини не, той се е занимавал със самоосвобождаване. Илюзията не е като фокусите с ръце, манипулаторството. Ето…

Кара извади монета от двайсет и пет цента, рестото от кафето. Стисна я в юмрук и когато отново разтвори длан, монетата я нямаше.

Сакс се засмя. Къде, по дяволите, се беше дянала?

— Това беше обикновен фокус. При илюзията са замесени много по-големи предмети. Това, което току-що описахте, е класически трик. Нарича се „Изчезнатият човек“.

— „Изчезналият човек“?

— Не, „Изчезнатият“. В илюзионизма казваме „изчезвам нещо“. Например „аз изчезнах монетата“.

— Продължавайте.