Страшният съд [bg]

— Би трябвало. Бил е закъсал. Всички бяха закъсали през 99-та. Помните ли?

— Той ще е наясно — каза Дороти и грабна листа. — Както и тя. Боже мой, тя носеше пръстен с диамант, който си имаше свой собствен пощенски код. Тези два милиона ще й станат ясни, а не мисля, че яркооранжевият затворнически анцуг ще погъделичка усещането й за модните тенденции. Това е. Другите може и да не са постигнали напредък, но ние току-що ударихме в десетката.

Докато слизаха с асансьора Дороти попита Аманда дали иска да си иде у дома да се преоблече.

— Защо?

— Не можем да чакаме до утре. Нали чу шефа? Петък ще е големият ни ден.

Аманда погледна часовника си. Дори си представи носовия вой на мъжа си и протестните стенания на децата. Стомахът й се сви.

— Няма да можем да стигнем дотам преди десет.

Чу се звън и вратата на асансьора се отвори.

— Ами добре — рече Дороти и излезе в подземния гараж с решителната си крачка, — тогава ще го измъкнем от леглото му.

— Дороти, снощи работихме през нощта — каза Аманда, докато я настигаше.

— А после се прибрахме и се наспахме. Нямаше нито сняг, нито жега, нито дъжд, нито мракът на нощта.

— Това е от приказката за пощальона.

— Ние сме по-добри от един скапан пощальон, нали? Сигурно си пропуснала да разкажеш някоя и друга приказка преди лягане, докато си преследвала серийни убийци.

Дороти се качи в своя краун вик, Аманда зае дясната седалка.

— И точно заради това съм тук.

— Защото си си мислила, че борбата с организираната престъпност е за жените домакини? — попита Дороти и изсумтя, преди да запали двигателя.

— Да си партньор на някого означава понякога да мислиш и за него.

— Имаш предвид него или мен? — попита Дороти и се обърна назад, след като включи на задна скорост за маневрата.

— И двамата.

— Е, тогава се прибирай у дома при мъжлето си, а аз ще отида в Сиракюз сама. Ще те покрия. Какво ще кажеш? — рече Дороти и потегли със свирещи гуми по острия завой към рампата, водеща към улицата.

— Добре — каза Аманда и скръсти ръце. — Мини покрай нас да си взема нещата.

Минаха през центъра на града, Дороти непрекъснато сменяше лентите и натискаше силно клаксона. Заговори, чак когато минаха през тунела. Този път тонът й бе спокоен, не толкова дрезгав.

— Видях как ме гледаха онези тъпанари от Нюйоркското управление — рече тя и кимна към Аманда, сякаш тя й бе задала въпрос. — Теб — също. Сякаш сме на тази служба само да попълним квотата за жени. Но ние можем да разрешим този случай.

— Знам, че ти имаш семейство, за разлика от мен. Тези лайна… да, те са животът ми. Колко трогателно. Говоря за мъжа си и за онези мои котки, но понякога те изчезват за цяла седмица — той и котките, и тогава дори не мисля за тях. Това е животът ми. Тъй че извинявай.

— Няма нужда да се извиняваш — рече Аманда. — И аз искам да приберем тази паплач не по-малко от теб.