Кръвта на другите [bg]

Под бляскавите й коси лицето й се бе набръчкало — очите й се бяха научили да не се доверяват. Носеше елегантна рокля, но износена на лактите и пристегната в талията с евтин колан.

— Би трябвало да се опитате да живеете за себе си — казах аз. — А не да оставате закачена за живота на Марсел.

— Какво бих могла да правя? Нямам никаква дарба.

— Не сте длъжна да имате дарба.

Тя ме погледна неуверено — обичаше сигурните ценности.

— Изпитвам ужас от посредствеността. — Завъртя се и пристъпи към масата. — Това хубаво ли ви се струва? — попита ме, посочвайки някаква купчинка от струпани миди и камъчета.

В момента Марсел посвещаваше цялото си време на тези конструкции, сплиташе канапчета, сламки, ленти за уплътняване на прозорци, сглобяваше мозайки от парчета от евтини литографии. Тези предмети го задоволяваха, защото човек не можеше да отдели, дори мислено, неясния им смисъл от точно определеното им предназначение.

— Марсел не твърди, че е хубаво — казах аз.

Тя сви рамене.

— Неудачник, ето в какво се превръща.

Трудно бе да й се обясни, че успехът, славата не заслужават толкова горестни съжаления. „А кое заслужава? Кое е от значение?“, питаше тя. Не можех да отговоря вместо нея. Знаех кое е от значение за мен, а Марсел — кое е от значение за него. Но не бяхме попадали на никакви изписани с огнени букви абсолютни, окончателни критерии, каквито Дениз искаше да открие.

— Доверете му се — казах.

— Не бях ли достатъчно търпелива? — попита тя.

Погледнах я съчувствено. Заслужаваше уважение. Приемаше бедността, без да се оплаква, не укоряваше в нищо Марсел, съвестно се опитваше да разбере онова, което наричаше „негов комплекс“. Бе лоялна, интелигентна, смела. Но по силата на някакво тайно злощастие всичките й добродетели изглеждаха напразни.

Докоснах ръката й.

— Не трябва да стоите тук — казах. — Елате с мен.

— Страх ме е, че ще бъде много уморително.

Усмихна ми се невесело; боеше се да не бъде недискретна. Не настоях. Не успявах да пробудя у себе си истинска симпатия към нея. Понякога се упреквах за това.

— Не се притеснявай — казваше ми Мадлен. — Това са тревогите на буржоазията, на елита.

Мадлен не разбираше как човек може да се оплаква от съдбата си; нито как може да й се наслаждава; нито как може да се бои от нещо или да се надява на нещо.

— Ама какво си въобразяват? — каза тя, като посочи черно-червения поток, който течеше между тротоарите.

Вървеше до мен, накуцвайки. Обувките й винаги й убиваха, защото ги купуваше на разпродажба или ги заменяше, или й ги подаряваха за направена услуга.

— Мислят, че утрешният ден ще е по-добър от днешния — казах.

Аз също мислех така. През колебанията на оскъдния ми опит прозираха толкова обещания!