Жега в Мадрид
- Автор: Божилова Петя
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Българска книжница»
- ISBN: 978-954-380-053-7
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жега в Мадрид». Краткое содержание книги:
— Последната — вметна той и се отпусна уморено в креслото. Отвинти капачката със замах и напълни догоре двете стъклени чаши.
— Все пак моят метод подейства! — ухили се той на Делян и вдигна чашата.
— Като очистително — усмихна се виновно младежът. — Не съм говорил така от най-ранните си детски години. Извинявай!
— Ти извинявай!
Алваро погледна часовника си и сложи ръка на клавиатурата на AIRIS-а. Снимката изчезна от монитора и на нейно място се появиха имена и цифри.
— Другото, за което трябва да поговорим днес — каза делово той — е следното: баща ми и аз ти предлагаме да поемеш ръководството на строителен екип от четиринадесет човека.
Делян вдигна ръце и разтърка пулсиращите си слепоочия.
— Не искам да ми отговаряш сега — продължи мъжът. — Наистина ти стана много за днес! Зная, че вече мислиш единствено за реката край Сарагоса и за сомовете, които ще уловите!
— И това ли знаеш? — вдигна вежди младежът и изпи на един дъх чашата си.
Алваро доволно се засмя:
— Знаем го и аз, и Мария Луиса! Дори Матилде опита от оня седемдесеткилограмов сом, който уловихте през миналата неделя!
— Ако иска в понеделник да опита пак, ще трябва да тръгвам!
— Последен въпрос за днес — наведе се Алваро над бюрото. — Кога пристига твоята Мара?
— Явно тук някой знае за мен повече, отколкото аз самият!
— Не се сърди! Не е празно любопитство! Нали ти сам каза, че за да направиш нещо хубаво, са нужни пари!
— Да! Обаче казах също, че искам да карам собствен велосипед!
— Тук за двама трябва лека кола! — засмя се Алваро и скочи от креслото. — Затова ти предлагам да изтеглиш заем от нашата банка. Аз ще ти стана гарант!
Делян стана, взе пълния пепелник от бюрото и потърси с поглед кошчето за боклук. Краката му още трепереха.
— Хубава домашна работа ти дадох — тупна го по рамото Алваро. — И за двата почивни дни! Да имаш за какво да мислиш, докато теглиш въжетата със сомовете!
II. Ивана
— Извинявай, Нинче! Колкото повече бързам, толкова по-малко ме слушат пръстите!
Мара закопчаваше с трескава бързина копчетата на бялата лекарска престилка, която миришеше остро на дезинфектант и перилни препарати. Мушна и последното в малкия илик, нахлузи големите сиви болнични чехли и се изправи облекчено:
— Най-сетне! Можем вече да излизаме!
— Ти можеш! — изпъшка Ивана и придърпа реверите на своята. — Но аз как да пъхна своето коремче в дрехата на този дребосък!
— Добре си и така, мамо! Блузата ти отдолу е бяла и не личи!
— Защо шепнете? — усмихна се Нина и натисна копчето на асансьора. — Вече можете да говорите спокойно.
— Веднъж само да влезем при Роско! Тогава ще се отпусна!
— Всичко ще бъде наред! Вече пристигаме.
Ивана плъзна поглед по дребната фигурка, изправена до нея. Виж я ти, Нинчето! С това делово изражение на лицето, слушалката на гърдите, пейджъра в джобчето на снежнобялата престилка и табелката «Д-р Нина Михова, педиатър», тя си беше истинска лекарка! И Мара, застанала до нея с този бял лекарски костюм и удължено лице… «Няма ги вече моите момиченца. А сякаш вчера играеха на криеница в хола и ми чупеха саксиите…»
Сви се в ъгъла на задушната кабинка на асансьора и притисна до гърдите си дамската чанта. «Остаряхме, моето момиче! — помилва тя протритата, мека кожа. — И двете се поомачкахме и поувиснахме тук и там… Изглежда, че ставаме вече само за работа.»
— Пристигнахме.
Мара мушна длан под лакътя на майка си и впи пръсти в ръката й. Очите й се разшириха и тя преглътна шумно.
Ивана трепна и изпъчи гърди. Над люпилото на мама квачка падаше сянката на ястреб!
— Влизаме ли вече? — усмихна се тя на своето вцепенено пиленце, вперило поглед в табелката Детско интензивно отделение. Вход забранен! — Дайте на мен пликовете с храната. Аз ще ги нося.
Росен лежеше със затворени очи, изпълнил тясното креватче. Голото му коремче учестено се повдигаше и спадаше над синьото слипче. Две метални стойки стърчаха от двете страни на възглавницата като гротескни абажури, от които вместо крушки висяха прозрачни стъклени банки, пълни с бистра течност. От едната от тях се спускаше тясно маркуче, което завършваше с дебела метална игла, забита във синкавата веничка.
— Защо е вързан за леглото? — изохка Мара.
— Ръката трябва да е неподвижна — поясни д-р Михова и отбеляза нещо в картона, закачен на лицевата табла на креватчето. — Всичко е наред.