Падналите богове

— Ло лос сибару — каза Данло и неволно простена от болка. Краката му бяха замръзнали като лед чак до слабините. — Толкова съм гладен — имате ли някаква храна? — Той въздъхна и се отпусна в ръцете на мъжете, които продължаваха да го държат. Речта беше безполезна. — „Стария отец“ — каквото и да означаваха тези неясни срички — не разбираше и най-простия въпрос.

Данло залитна от глад и изтощение и в същия миг Стария отец поднесе пръчката, която държеше, към косматата си уста и отвори устните си. Всъщност това не бе пръчка, а дълга бамбукова флейта, казваше се шакухачи. И над брега се разнесе прекрасна музика. Същата, която Данло беше чул и преди — пронизителна, тайнствена музика, едновременно безкрайно тъжна и все пак изпълнена с безгранични възможности. Музиката го погълна. И тогава всичко — музиката, чуждите нови думи на непознатите, болката в замръзналите му крака — стана непоносимо. Той припадна. След известно време започна да се издига през студените, заснежени пластове от съзнание, в които всички сетива са неясни и непълни като ледена мъгла. Беше прекалено гладен, за да разбира, но едно нещо щеше да запомни завинаги: удивително, с безкрайна нежност, Стария отец протегна ръка, отвори свития му юмрук и притисна дългата, студена шакухачи в дланта му. Подаряваше му я.

Защо, зачуди се Данло. Защо едва не беше убил онова, което не можеше да се убива?

Цяла вечност се чудеше за всички неща, които знаеше, чудеше се за шайда и абсолютната непознатост на света. После стисна шакухачи в ръката си, затвори очи и студената, тъмна вълна на незнаенето го погълна.