Проклятието на Шалион
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Шалион». Краткое содержание книги:
Но боговете имат други планове за този унизен мъж. Посрещнат топло, облечен и нахранен, той изненадващо е назначен за личен секретар на Изел — красивата и своеволна царевна. Това назначение не след дълго ще отведе Казарил в единственото място, което го ужасява повече от морето — царския двор в Кардегос, свърталище на интриганти и предатели.
В Кардегос силните врагове, които някога са продали Казарил в робство, сега заемат най-влиятелните позиции в царството. Но нещо много по-зловещо от техните интриги виси като меч над царството семейството — ПРОКЛЯТИЕТО!
— Ще вдигнат врява до небето. — Провинкарата се отпусна уморено на една скамейка и махна на двамата мъже да последват примера й. — Не искам да ми се схване вратът. — Казарил стисна ръце между коленете си и зачака желанието на провинкарата, каквото и да беше то. Не го беше извикала тук за нищо. Тя го погледна замислено.
— Ти имаш набито око, Казарил — най-накрая рече тя. — Някакви предложения?
Казарил вдигна високо вежди.
— Занимавал съм се с обучението на млади войници, милейди. Не на млади дами. Определено не съм в свои води. — Поколеба се, после проговори, въпреки че инстинктът му за самосъхранение му диктуваше да си мълчи: — Струва ми се, че е малко късно да учите Изел как да бъде страхливка. Но бихте могли да й обърнете внимание, че е изходила от твърде малко проверени доказателства. Откъде може да е сигурна, че съдията е толкова виновен, колкото го изкарват слуховете? Мълва, клюки? Дори и някое очевидно на пръв поглед доказателство може да се окаже лъжливо. — Казарил си спомни за собственика на банята и изводите, които той си беше направил от белезите по гърба му. — Това няма да помогне за днешния инцидент, но може да й бъде за урок. — После добави с по-сух глас: — А вие бихте могли да внимавате повече какви клюки обсъждате в нейно присъствие.
Ди Ферей примижа.
— В присъствието на която и да било от двете — каза провинкарата. — Четири уши, един ум… или една конспирация. — Тя нацупи замислено устни и го изгледа с присвити очи. — Казарил… ти владееш писмено и говоримо дартакийски, нали?
При този внезапен обрат в разговора Казарил примигна.
— Да, милейди…
— И рокнарийски?
— Моят, ъъъ, литературен рокнарийски е малко поръждясал в момента. Виж, простонародния рокнарийски владея съвсем свободно.
— А с географията как си? Познаваш географията на Шалион, Ибра и на рокнарийските княжества, нали?
— Богове пет, определено я познавам, милейди. Каквото не съм прекосил на кон, съм го минал пеша, каквото не съм минал пеша, са ме влачили през него. Географията се е отпечатала по кожата ми. А греблата съм ги натискал поне през половината Архипелаг.
— Освен това пишеш, смяташ, знаеш как се работи със счетоводни книги… писал си писма, доклади, трактати и така нататък…
— Ръката ми може и да трепери леко в последно време, но иначе да, правил съм всичко, което изброихте — призна той и със закъснение започна да се тревожи. Какво целеше тя с този разпит?
— Да, да! — Тя плесна с ръце и Казарил подскочи при силния звук. — Самите богове са те пратили при мен. Демоните на Копелето да ме вземат, ако изглупея дотам да не те задържа.
Казарил се усмихна объркано.
— Казарил, каза, че си търсиш някаква служба. Е, аз имам една за теб. — Тя се облегна победоносно назад. — Секретар и преподавател на царевна Изел!
Казарил усети как челюстта му провисва и примигна глуповато.
— Какво?
— Теидез вече си има свой секретар, който води книгите му, пише му писмата, не че са много… Време е Изел да се сдобие със свой собствен кастелан, който да варди на портата между света на придворните й дами и по-големия свят, с който ще се сблъска рано или късно. А и нито една от онези глупави гувернантки не успя да я вкара в пътя. Трябва й човек, когото да уважава, точно така. Ти имаш ранга, имаш опита… — Провинкарата… се ухили, само така можеше да се определи ужасяващо веселото й изражение. — Какво ще кажеш, милорд кастиларю?
Казарил преглътна с мъка.
— Ще кажа… ще кажа, че ако сега ми заемете един бръснач, с който да си прережа гърлото, това ще ни спести всичките междинни стъпки. Умолявам ви, ваша милост.
Провинкарата изсумтя.
— Браво, Казарил, браво. Толкова обичам хората, които не подценяват отправените им предложения.
Ди Ферей, който, изглежда, се беше стреснал не на шега отначало, сега изгледа Казарил с подновен интерес.
— Бас държа, че ти можеш да насочиш ума й към дартакийските склонения. Бил си там все пак, което не може да се каже за всичките онези глупави жени — продължи провинкарата с нарастващ ентусиазъм. — И към рокнарийския също, макар всички да се молим той никога да не й дотрябва. Чети й бражарска поезия, помня, че я харесваше. Хайде, хайде, Казарил, не ме гледай като загубило се теленце. За теб ще е лесна работа, тъкмо ще си възстановиш междувременно здравето. Да, не си мисли, че не виждам колко си зле — добави провинкарата, когато той понечи да размаха възмутено ръце. — Едва ли ще ти се налага да отговаряш на повече от две писма седмично. На по-малко даже. А и си бил конен куриер — когато ти излезеш да пояздиш с момичетата, няма да ми се налага след това да слушам задъханите оплаквания за пришки по задника от онези жени с бедра като тесто. Колкото до воденето на книгите — е, след като си въртял счетоводството на цяла крепост, нейното ще е детска игра за теб. Какво ще кажеш, скъпи ми Казарил?