Спомен за света

Когато излизаме навън, очите ми не могат веднага да свикнат с обилната светлина. Площадът се оживява, тълпата крещи, от всички страни ме ругаят, хвърлят камъни, плюят. Уж имало правилник. Черният конус върви с гордо вдигната глава и през малките процепи на качулката триумфиращо оглежда тълпата. Има хиляди хора, в маранята лицата им са се сляли в една огнедишаща, изпотена и воняща маса.

Страх ме е, човече — казвам, наведен над качулката. Мълчи, не иска да говори с мен, срам го е. Посочва с пръст подиума — последното трудно изкачване. Ще мога, а после…

Трябва да говоря. Не се ли уморих да говоря?

Хора! — всички млъкват. — Пак съм четири стъпала над вас. И по-високо ще умра. Искам само едно да ви кажа: правете всичко с любов, каквото и да е, всичко! Всяко дело — живо или мъртво — има нужда от любов, от моята и вашата, от нашата любов, човешката…