Вампирът Виторио
- Автор: Райс Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александра Павлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът Виторио». Краткое содержание книги:
За пореден път потвърждава титлата на Райс като кралица на историите за вампири.“
Минах покрай безброй много луксозни магазини. Вътре можеха да се купят скъпи платове, направо от Флоренция, предполагам, дантела от север и юг и ориенталски подправки. Месарите едва успяваха да се справят с изобилието от прясно месо. Имаше също и много винарни, и се разминах с поне няколко заети нотариуси, писари и други подобни, както и неколцина лекари, или по-скоро аптекари.
През главните порти шумно трополяха каруци, а от време на време по улиците ставаше дори леко стълпотворение, още преди слънцето да се е издигнало достатъчно високо на небосвода, че да се спусне ожесточено над плътно покритите с керемиди покриви и да напече голите камъни, по които с мъка се катерех.
Църковните камбани биеха за литургия и видях как покрай мен се втурнаха много ученици, до един чисти и спретнати, а след това две малки групи бяха въведени тържествено в църквите от монасите. И двете църкви бяха доста архаични и нямаха никаква украса върху фасадите, като изключим статуите, разположени надълбоко в своите ниши — статуи на светци, чиито черти вече бяха почти напълно заличени — а многократно кърпената зидария по фасадите очевидно бе надживяла честите земетресения по тези места.
Видях и две най-обикновени книжарници, в които нямаше почти нищо особено, освен обичайните молитвеници, при това на много високи цени. Двама търговци продаваха наистина изящни стоки от Изтока. Имаше и няколко продавачи на килими, чийто асортимент се отличаваше с внушително разнообразие от местни стоки и претенциозни килими от Византия.
Много пари сменяха своите собственици в този град. Имаше добре облечени хора, които парадираха с изящното си облекло. Мястото изглеждаше напълно самостоятелно, макар че се срещаха пътници, които изкачваха баира, докато тропотът на конски копита отекваше из голите стени. Стори ми се, че зърнах и един занемарен и силно укрепен женски манастир.
Отминах поне още два хана и докато кръстосвах едва проходимите тесни улички, установих, че в града има три основни улици, които криволичеха из хълма успоредно една на друга.
В далечния край се намираха портите, през които бях влязъл, а в момента отваряха огромните пазари на площада.
Във високия край бе разположена разрушената крепост или замък, където някога бе живял господарят — огромна, тежка маса от стари камъни, която се виждаше само частично от улицата, а на долните етажи на този комплекс се помещаваше градската управа.
Имаше няколко малки пещери или площади, както и стари, почти разрушени фонтани, от които обаче все още бълбукаше вода. Старите жени бързаха и се тътреха по улиците с пазарските си кошници, като носеха шалове въпреки топлото време; видях и красиви девойки, които ми хвърляха погледи и всички те бяха много млади.
Не пожелах нито една от тях.
Когато литургията приключи и учебните занятия започнаха, отидох в доминиканската църква — най-голямата и най-внушителна от трите, които видях веднага — и в енорията потърсих свещеник. Трябваше да се изповядам.
Появи се един млад свещеник, много красив, с добре оформени крайници и здрав изглед, освен това с дълбоко набожен вид, а черно-бялото му расо изглеждаше много чисто. Той погледна облеклото ми, после меча ми, като всъщност ме оглеждаше с голямо уважение, но доста обстойно, и след като очевидно заключи, че съм значим човек, ме покани в една малка стая за изповед.
Беше по-скоро благосклонен, отколкото сервилен. Върху голата си глава имаше само малък венец от много късо подстригана златиста коса, а очите му бяха големи и почти свенливи.
Той седна, а аз коленичих на голия под близо до него, и после цялата трагична история се изля от мен.
Навел глава, аз продължавах да я разказвам, като скачах от един епизод на друг, започвайки от първите ужасни събития, които бяха събудили моето любопитство и безпокойство, и преминавайки към откъслечните и загадъчни думи на баща ми, а накрая и към самото нападение с последвалото ужасяващо убийство на всички обитатели на нашето имение. Когато стигнах до смъртта на брат си и сестра си, вече жестикулирах необуздано, като едва не обрисувах с ръце главата на брат си във въздуха, задъхвах се и не можех да овладея дишането си.
Едва когато изрекох и последната дума, вдигнах поглед и осъзнах, че младият свещеник ме гледа дълбоко разстроен и ужасен.
Не знаех как да тълкувам изражението му. То можеше да се види у човек, стреснат от насекомо, или от приближаващ батальон кръвожадни убийци.
На какво ли се бях надявал, за Бога?
— Слушайте, отче — казах. — Трябва само да изпратите някого в онази планина и ще се уверите сам! — свих рамене, умолявайки го с разперени ръце. — Това е всичко! Изпратете някого, за да огледа. Нищо не е откраднато, отче, не са взели нищо, освен това, което аз взех! Отидете да проверите! Обзалагам се, че всичко е непокътнато, освен от гарвани и мишелови, ако изобщо са успели да се изкачат дотам.