Смъртта на Плъха
- Автор: Голев Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Плъха». Краткое содержание книги:
„СМЪРТТА НА ПЛЪХА“ е първият случай в новата му кариера. Трупът в пламъци, влюбената психопатка, невярната съпруга и младият шмекер ще го изправят пред различни изпитания. И всичко това — на фона на глада, мрака и политическата истерия през есента на 1990 в София, България, Източна Европа.
— Ало-о-о! — извика той зад гърба ми и нямаше как, обърнах се. — Нетърпеливите знаеш ли какво ги правим? Я седни! — той посочи стола срещу бюрото и не смъкна показалец, докато не седнах. — Това е друго. Пушиш ли?
Кимнах и извадих цигарите си. Той се надигна с любопитство, за да ги разгледа. Предложих му, но той поклати глава.
— Никога не съм пушил. Ето пепелник.
Извади от чекмеджето пред корема си едно ощърбено произведение от прозрачно стъкло и ми го тикна в ръцете.
— Е, кажи сега, детективе!
Помислих с облекчение, че мигът най-сетне е настъпил и му изложих молбата си. Той остана задълго зареян в пространството зад лявото ми ухо и съжалих, че нямам очи на тила си — там, изглежда, ставаше нещо много интересно.
— Отлично я помня тази госпожица — шамароса ме внезапно той и премести поглед върху ноктите си. — Не е нужно да правя справка. Още повече, че тя е стара клиентка.
— Как така?
— Ей така. На теб като ти хареса някой ресторант, не отиваш ли пак в него?
— Е-е…
— Е, ме, при нас е същото. Повече от половината тук са клиенти, които ни посещават най-редовно. Те ни уважават и ние ги уважаваме. Танто за танто!
— Искате да кажете, че и преди това е лежала при вас?
— Нашите пациенти не лежат, млади човече. Те не са лехуси. Нашите пациенти се лекуват при нас. И ги изписваме оттук здрави, а вие отвън ни ги връщате болни!
— Кога е лежала преди това… кога сте я лекували?
— Виж, това вече не мога да си спомня!
— Жалко.
— Но мога да проверя. — Той придърпа телефона, набра номера със средния си пръст и зачака. — Ало, Пепче, ти ли си? Аз съм я! Ще дойда, ще дойда, не съм те забравил, гълъбице моя! Слушай, я провери в картотеката кога е идвала при нас госпожица… как беше? — Казах му. — Ефросина Пиперкова. Да, чакам. — Той постави слушалката върху вилката нежно като перце и мечтателно поклати глава. — Знаеш ли какво дете е това Пепче? Капка. Ех, защо не бях на твоите години… Но не толкова дебел! — отсече той строго.
Замълчахме и известно време той барабани с пръсти по бюрото, а аз пушех.
— Ти защо я наричаш госпожица? — сети се внезапно той и пак се втренчи в мен.
— Тя така се представи — сепнах се.
— Представила се е, ама е раждала. Знаеш ли го това?
— Не — натиснах цигарата си в пепелника и извадих нова. — Има дете ли?
— Е, има. Силно казано. Дала го е в дом „Майка и дете“ и оттогава няма. Но си спомням, че първия път я доведоха тук точно след като беше родила и дала бебето в дома. Силна депресия с безсъние, слухови и зрителни халюцинации. Плюс истерия. Компютър е това тук, млади човече, не е лукова глава! — той почука челото си с универсалния си среден пръст.
Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.
— Хилядо деветстотин шестдесет и четвърта. Златна си, Пепче. И хилядо деветстотин седемдесет и осма. Благодаря ти, чедо! Всичко хубаво! — Перцето пак легна в гнездото си. — Е, разбра ли? Първия път три месеца, втория — четири. Диагнозата — същата.
— А познавате ли един дъновист, Бараков?
— Бараката ли? Този мошеник! О-о, мани го!
— Защо, от какво сте го лекували?
— От бръмбари. Нищо му няма на него. Той е от тия луди, дето отлично знаят къде е килерът с конфитюра. Нещастник. Застудее ли времето, току го хване шамата. Ама е хитрец — втори като него няма!
След посещението при здравите болни и лудия професор кръвната ми захар навярно бе спаднала наполовина, защото неистово ми се прияде сладолед. Минах през „Шератон“, където се почерпих с две мелби, след което се насочих към къщи. Наближаваше шест и всеки момент щяха да изключат тока. Позвъних, но Варка не ми отвори и се бръкнах за ключовете. Напипах кутията с новата брава в джоба си и реших да помоля Гогошинов да я монтира.
Варка очевидно си беше тръгнала, макар че обикновено ме чакаше поне до седем. Казваше ми „Шефе, ще поседя с теб, докато дойде тока, че направо ми дожалява да те оставя сам!“ Днес обаче жалостивостта й явно не бе в големи дози. Спомних си омърлушената й физиономия от сутринта, както и вялото й настроение на обяд. Нима толкова се бе уплашила от това писмо, та бе изоставила своя чичко Шеф сам насред гората, която щеше да потъне в мрак всеки миг?
Не ми се вярваше много, макар че не беше изключено. И все пак едва ли момиче като нея щеше да се хване на подобна оперетна заплаха. „Червеният скалп“, глупости! Всичко това целеше да насочи моя милост в погрешна посока. Това, че си бе тръгнала, най-вероятно се дължеше на някакви лични проблеми, а нищо чудно и на ежемесечно неразположение. Бившата ми съпруга в подобен период ставаше зла като оса, надушила пресни рибешки черва.