Омагьосаните
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Серия: medieval #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Големанова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Омагьосаните». Краткое содержание книги:
Тя познава само студенината на мъжете и едно предателство, толкова дълбоко, че е погубило нейната душа. Не вярва на никой мъж и говори само чрез тъжните песни на своята арфа. Такава е Ариана, против волята си омъжена за Саймън.
Двамата се женят, за да се възцари мир в спорните територии, но само сватбата не е достатъчна. Саймън трябва да разбуди страстта на Ариана, а тя — да спечели неговото доверие. Двамата трябва да се предадат на любовната магия… или да умрат.
— Може ли да пийна малко?
Тя му подаде чашата.
— Не, жено. От твоите пръсти.
— Искаш да кажеш…? — Ариана го погледна несигурно.
— Не хапя — увери я Саймън с усмивка.
— Рекъл вълкът на агнето — промълви Ариана.
Саймън се засмя, доволен от това, че страхът се сменяше със забавление.
Ариана се наведе и отново потопи пръст във виното. Като вдигна ръка към Саймън, виното се стече по нокътя й и застана на брилянтна гранатова капка, която заплашваше да падне върху бялата дантела на завивките. Той сведе глава и улови пръста на Ариана между устните си.
Устата на Саймън бе по-гореща и от огън. Ариана издаде тих звук, когато той нежно пусна пръста й.
— Нещо не е наред ли? — попита той.
— Ти си толкова топъл. Учудих се.
— Не усети неудоволствие, нали?
Тя тръсна глава.
— А удоволствие? — попита Саймън.
— Сега знам защо котките от крепостта се бият за теб. Привлича ги топлината на тялото ти.
В тъмните очи на Саймън проблесна задоволство.
— Значи топлината ми ти харесва — промърмори той усмихнат.
Ариана искаше да изкрещи от внезапен ужас заради капана, който животът бе поставил пред нея. В нейните очи Саймън бе красив като бог. В златистите му коси гореше огънят и проблясваше в среднощната тъмнина на очите му.
Когато се усмихваше, сякаш слънцето изгряваше иззад облаците, докосвайки всичко с топлината си. И въпреки това Ариана трябваше да седи близо до Саймън и хладнокръвно да мисли за меча, който сега й бе под ръка.
Ако той се усмихнеше отново, не знаеше какво ще направи.
Как е възможно един толкова хубав мъж да става такъв звяр, когато е обзет от лъст?
На мълчаливия, отчаян въпрос на Ариана нямаше отговор. Никога не бе имало отговор. Хубавият Джефри се смяташе за най-порядъчният рицар в норманските земи и въпреки това я бе изнасилил, без да се извини.
Може би Саймън ще е различен. По-мил.
Тази мисъл бе примамлива за Ариана като усмивката на Саймън. Но мисълта бе последвана от горчивината на миналото, което я предупреждаваше.
Усмивката на мъжа е като дъга след дъжд. Ако я следвам глупашки, ще се отклоня от верния път. И ще изживея кошмара си отново и отново.
Този път обаче няма да заспивам. Нито някой следващ път.
Ариана потрепери от страх и отвращение. Само мисълта за меча — блестящ, чист и твърд — й помагаше да се овладее, когато кошмарът заплашваше да я превземе.
— Донеси ми още малко вино, славейче.
Без нито дума Ариана взе една чаша и я подаде на Саймън. Той не я взе.
— Открих, че виното е по-вкусно, когато го пия от пръстите ти — рече той.
Ариана погледна напрегнато Саймън.
Очите му бяха като разсъдъка му — ясни и непомрачени от пиенето.
И все пак трябваше да омекне от виното, за да може да успее планът й.
— Ако искаш да изпиеш до дъно чашата от ръката ми, ще ни трябва цяла нощ — запротестира тя.
— Ще бъде една добре прекарана нощ.
Ариана потопи пръсти във виното и ги подаде на Саймън. Този път топлината на устата му не я сепна. А удоволствието беше същото.
Саймън също го изпита и замърка.
Котешкият звук, издаван от един страховит воин, накара Ариана да се усмихне.
— Забавлявам ли те, славейче? — попита я Саймън.
— Странно е да чуеш как мърка един воин — призна тя. Преди Саймън да успее да отговори, Ариана потопи двата си пръста в чашата. В стремежа си да влее повече вино в него, тя ги потопи по-навътре. Виното се плъзна по пръстите и дланта й, а оттам към китката й.
Както и езикът на Саймън.
Ако той я беше прегърнал, Ариана би се съпротивлявала. Но Саймън не бе помръднал, а тъкмо тя бе предложила мокрите си пръсти.
— Толкова странен звук — рече Саймън.
— Кой?
Саймън извади език и прокара втвърдения му връх по тънките сини вени на китката й, които пулсираха лудо под бялата кожа.
— О… — рече Ариана.
— Да. Този звук — каза Саймън. — Смущение, изненада и удоволствие на едно място.
— Толкова ме изненадваш — каза Ариана.
Безсилието в тона й едва не накара Саймън да се усмихне. Тя предизвикваше у него същото усещане.
— Аз ли? Не съм нищо друго освен един обикновен воин, който…
Ариана издаде звук на несъгласие.
Саймън не направи пауза.
— … се оказва женен за изключителна красавица, която се свива от страх при мисълта за целувка, камо ли за единение на мъжа и жената.
— Не.
— Не се свиваш от страх при мисълта за нашето единение ли? — попита гладко той.
— Не съм красива. И Мег, и Амбър греят по-ярко от мен.
Саймън се разсмя.
— Ариана, твоята красота превъзхожда способността ми да я опиша.
— А твоят сребърен език превъзхожда способността ми да ти повярвам — тросна се тя.