Кошмарът в Дънуич

Внимателно подбирайки думите си, Ермитидж се опита да обясни.

— То беше — как да ви кажа — представляваше сила, която не принадлежи на нашата част от Космоса; сила, която действа, развива се, расте и приема очертания съгласно други закони, различни от онези, които господстват в нашата Природа. Ние нямаме нужда да призоваваме подобни същества от отвъдното; само изключително злонамерени хора или извънредно зли култове са се опитвали да извършат нещо подобно. Имаше нещо от тази сила в самия Уилбър Уейтли — напълно достатъчно количество, за да го превърне в дявол и бързо съзряващо чудовище, както и да направи смъртта му едно отвратително зрелище. Възнамерявам да хвърля в огъня този прокълнат дневник, а вие ще постъпите мъдро, ако взривите онзи каменен олтар горе и разрушите всички каменни пръстени по билата на хълмовете. Такива съоръжения служат за призоваването на същества, подобни на онези, толкова обичани от Уейтли — същества, които те възнамеряваха да допуснат в нашия свят, за да унищожат цялото човечество, а самата Земя да запратят на някое прокълнато безименно място в името на незнайни цели.

Що се отнася до това същество, което току-що пропъдихме обратно — семейство Уейтли го отглеждаше за изпълнението на най-страшната роля в онова, което щеше да се случи. То растеше бързо и стана толкова гигантско по същата причина, поради която и Уилбър — но изпревари Уилбър по отношение на размерите си, защото имаше много повече чуждоземно в себе си. Няма смисъл да питате как Уилбър го е’призовал от въздуха — той никога не го е призовавал. Това същество беше неговият брат-близнак, но просто приличаше на баща си повече, отколкото Уилбър.