Шпионинът, който дойде от студа
- Автор: Каре Джон льо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Данилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шпионинът, който дойде от студа». Краткое содержание книги:
— И махнете тези неща — каза Кийвър на келнера, като посочи мръсните чаши, чинийки и пепелници върху масата.
— Сега ще ги съберат с количката — отговори келнерът.
— Вдигнете ги — повтори Кийвър, отново раздразнен. — Отвратително е да оставяте мръсните съдове по този начин.
Келнерът само се обърна и се отдалечи Дори не приближи до щанда за сервиране, за да поръча кафето им. Побеснял от ярост, Кийвър пребледня като платно.
— За Бога — прошепна Лиймас, — не се впрягай. Животът е кратък.
— Нахално копеле такова — рече Кийвър.
— Добре, добре, направи скандал. Хубав момент си избрал, никога няма да ни забравят тук.
Формалностите на летището в Хага не им създадоха проблеми. Кийвър, изглежда, бе преодолял притесненията си. Оживи се и започна да бъбри, докато пресичаха краткото разстояние от самолета до митничарските бараки. Младият холандец в униформа едва погледна багажа и паспортите им и заяви на гърлен нескопосан английски:
— Надявам се, че ще прекарате добре в Холандия.
— Благодаря — рече Кийвър едва ли не с признателност. — Много благодаря.
Оттам тръгнаха по един коридор към приемната в другия край на сградата. Кийвър го поведе към главния изход, лавираше между малките групички пътници, втренчени с празен поглед в магазинчетата, чиито витрини излагаха парфюми, фотоапарати и плодове. Като минаваха през въртяща се стъклена врата, Лиймас погледна назад. До Павильона за вестници, потънало в един брой на „Континентъл Дейли Мейл“, стоеше дребно човече с очила и подобна на жаба фигура, със сериозен и притеснен вид. Приличаше на чиновник или нещо подобно.
На паркинга ги чакаше кола — „Фолксваген“ с холандска регистрация. Зад волана му седеше жена, която не им обръщаше никакво внимание. Караше бавно и спираше на жълта светлина. Лиймас подозираше, че са й дали такива инструкции и че някой ги следва отзад. Той гледаше в страничното огледало и се опитваше да разпознае колата, която ги следи, но не успя. За миг зърна черно „Пежо“ с дипломатически номер, но когато завиха, след тях се показа само една камионетка за превозване на мебели. Познаваше доста добре Хага от войната и се опита да се ориентира в каква посока отиват. Струваше му се, че се движат на северозапад към Шевенинген. Скоро предградията останаха зад тях и те наближиха група вили, разположени зад дюните край морския бряг.
Тук спряха. Жената излезе сама, оставяйки ги в колата, и позвъни на вратата на малко кремаво бунгало в края на редицата от постройки. До покрития вход висеше табела от ковано желязо, на която имаше бледосин надпис с готически шрифт „Льо Мираж“. На прозореца бе закачена бележка, която съобщаваше, че всички стаи са заети.
Вратата отвори приветлива пълна жена. Погледът й мина покрай шофьорката и се спря на колата. Загледана в нея, тя тръгна към тях по алеята, усмихната и доволна. Напомни на Лиймас за една стара негова леля, която веднъж го наби, защото бе похабил някакво парче връв.
— Колко мило, че дойдохте — възкликна тя. — Така се радваме, че дойдохте!
Последваха я и влязоха. Кийвър водеше. Шофьорката се върна в колата. Лиймас погледна към пътя, по който бяха дошли — на около триста метра по-надолу видя паркирана черна кола, може би „Фиат“ или „Пежо“. От нея излизаше мъж, облечен в мушама.
След като влязоха в салона, жената сърдечно се здрависа с Лиймас.
— Добре дошли. Добре дошли в „Льо Мираж“. Приятно ли беше пътуването?
— Приятно — отвърна Лиймас.
— Със самолет ли дойдохте или по море?
— Със самолет — рече Кийвър, — полетът беше много лек. — Говореше така, сякаш бе собственик на авиокомпанията.
— Ще ви приготвя обяд — заяви тя. — Нещо специално. Ще сготвя нещо наистина вкусно. Какво да ви донеса?
— О, Господи — промърмори Лиймас и в този момент се чу звънецът. Жената бързо се скри в кухнята, а Кийвър отвори вратата.
Той носеше мушама с кожени копчета. На ръст бе колкото Лиймас, но беше по-стар от него — Лиймас му даваше около петдесет и пет. Лицето му, набраздено от дълбоки бръчки, имаше сурови черти и сивкав оттенък. Приличаше на човек, който е служил в армията. Подаде ръка.
— Казвам се Питърс — Пръстите му бяха тънки и добре гледани. — Добре ли пътувахте?
— Да — бързо отвърна Кийвър, — съвсем спокойно.
— Ние с мистър Лиймас имаме да говорим за доста неща. Няма смисъл да те задържаме, Сам. Би могъл да върнеш фолксвагена в града.
Кийвър се усмихна. Лиймас забеляза, че го стори с облекчение.
— Довиждане, Лиймас — рече той и гласът му прозвуча весело. — Късмет, приятели.
Лиймас кимна, но не пое ръката му.