Тежестта на скафандъра

На около трийсетхилядния километър направихме малка маневра. Заявихме звуково и изобразително, че се връщаме — да не ни нападат, върнахме се с петдесетина хиляди километра, после отново поехме към станцията. Но този път останахме на трийсетхилядния километър, като изравнихме нашата скорост със скоростта й. Така започнахме да се движим едновременно с нея около планетата, висейки непрекъснато над главата им. Същото, само че в още по-ниска орбита, направи и аварийната ракета. Сега металическата топчица беше непрестанно пред очите ни. Крамер, планетологът, я просветваше със своята апаратура и се мъчеше да установи състава на метала, от който бе изработена. Топчицата тежеше половин милион тона, а съотношението на масата към диаметъра й говореше, че в нея има кухини. В природата такива тела не се срещаха.

Ако беше орбитална станция с научно предназначение, сигурно не притежаваше защитни средства срещу евентуално нападение отвън. Значи, напразно се страхувахме. Но щом са стигнали до такъв етап в космическите проучвания, тия планетни жители едва ли биха се задоволили само с една станция! А освен това липсваха и веществените доказателства за достигането на този етап. Къде се намираха всичките ония пробни малки спътници, остатъци от носители и прочее железен боклук, който би се носил на различни височини над планетата? Пространството около нея смущаваше със своята девствена чистота — сякаш никога нищо не бе изстрелвано от планетата навън. Тогава откъде беше се взела тая орбитална станция? Не е ли тя звездолет или по-голям от нашия кораб, пристигнал тука преди нас, за да завладява една хубава, но ниско развита или изобщо необитавана планета? Тогава той би бил много опасен, ако заемеше враждебна позиция спрямо нас, защото такъв междузвезден кораб — междупланетен не можеше да бъде, тъй като не бяхме установили живот по другите планети на тая слънчева система, — такъв един междузвезден кораб сигурно притежава могъщи средства за нападение и отбрана. Но, щом ни допускаше толкова близо до себе си, без да проявява враждебност, защо не използуваше също така могъщите си средства за съобщения да установи връзка с нас? Авария ли е претърпял? Уплашил ли се бе? Изобщо имаше ли живот на него, или някоя автоматична радиостанция отново бе заработила онзи ден за няколко минути, изчерпвайки последния си заряд енергия?

На тия въпроси ние вече не търсехме хипотетични отговори, защото ни се струваше, че много скоро станцията сама ще ни отговори. Щяхме да почакаме още ден-два, след което… Това „след което“ още не бе уточнено в нашия план, защото съществуваше и една друга възможност: станцията не притежава средства да проведе боя в далечина, тя иска да ни накара да се приближим или да абордираме. Но тя скоро щеше да разбере, че ние не сме толкова глупави да рискуваме кораба си — имахме достатъчно ракети и сонди за това.