За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Япония надскочи боя си, за да покаже самочувствие пред света и за други работи. Кое бодеше най-много Япония в очите, като се засравняваше със своята най-голяма конкурентка — САЩ? Бодяха я високите сгради на Америка и ниските сгради в Япония. Всичко можеше да постигне Япония — и техника, и спътник, ала това, дето дядо Господ я беше запратил в тия малки земетръсни острови, й пречеше веднъж завинаги да тури рамо до американеца…
Но Япония пак го тури… Япония си има вече и свой Манхатън. И ако нещо, с което в пряк и преносен смисъл не можеш да й стигнеш носа на Япония, то е, че този нос се покачи на петдесет и петия етаж на петте токийски билдинга и оттам вече Япония с всичка сила гледа отгоре на света. Япония измисли нов тип архитектура, нови технологии измисли, вкопа дълбоко в земята своите билдинги, напълни това подземно място с магазини, с ресторанти, а отгоре — все по-нагоре, на възбог, опъна своите мощни стоманени скелети, опъна своето ново самочувствие. Ала Япония не бърза да се хвали, поточно не бърза да се перчи. Тя още не е взела чуждестранната безцеремонност. Япония все още е скромна.
И скромността е част от нейната сила и очарование.
Иначе новите билдингови сгради — въпросният токийски Манхатън — е приятно място. Пет високи, както казахме, сгради — петдесет и три-четири етажа. Най-долу и най-горе — ресторанти и магазини. Ние сме в един от тях — Синджуко. Влезнеш в ресторанта на Синджуко — цяло Токио е в краката ти. Едно е да стържеш тротоарите долу, друго е отгоре да гледаш. На нас, българите, в миналото рядко ни се е случвало отгоре, отвисоко да гледаме на света, затова сега ме обхваща особен кеф. Седя и се озъртам. Няма ли кой, аджеба, поне една снимка да ми щракне, няма ли я сърбин, я турчин да влезе? Няма! И аз се задоволявам сам да се опипам по коляното — аз ли съм, или не съм. На съседната маса седи интересна двойка — той е млад, тя — също, но не чак дотам. Говорят и се изчервяват от време на време. Той мачка в ръце малката салфетка, докато промени цвета й от бяло в кафяво. Колегата се заслушва в разговора им, после казва:
— Момчето не е от Токио. Запознали са се по адрес. Тук има такива бюра.
— Знам — казвам, — и у нас ги има. Ту ги има, ту ги няма…
— Ала тук винаги ги е имало. Още от края на войната… Така стават много от браковете. Японците нямат много време да миткат насам-нататък…
— Че ние у нас да не би да миткаме? — питам го.
— Миткаме — отвръща той, — ние имаме много свободно време. Те нямат. Те много работят и контактите между младите хора са съвсем случайни. Затова държаната е създала такива бюра — много такива бюра има в Япония: да запознават и по-млади, и такива като нас — той се усмихва, — и такива като тези двамата… Даже като си напишат биографиите, като си дадат предварително данните: образование, професия, интереси — всичко това се набутва в елекронносметачната машина… И тя, след като е смятала, обръщала, прехвърляла през своя елекронен мозък това-онова, току извади едно такова решение, като това, дето сега стои пред тебе. Това маце, от гледна точка на машината е най-подходящата партия за момчето.
Долу, в краката на тоя гигант, на чието теме сега сме седнали и сн пием кафето, се вижда голяма част от града. Асансьорите те качват бързо, просто те изхвърлят, като че си в ракета, а не в асансьор. Без при това да усетиш, че се движиш. Няма шум, няма сецане, няма чегъртане. Както тръгва, тъй спира. Само онзи, който има ниско кръвно, преглътне два-три пъти, защото ушите му са заглъхнали, и толкова.
Сега гледай оттук, ако имаш очи. Небето и въздухът са толкова чисти, че само силата или по-точно — слабостта на окото може да те възпре някъде в безкрайността. Защото всичко, дето го виждаш, все е покрив, все е Токио… Всички големи градове по света си приличат, ако ги гледаш отвисоко — донякъде около теб се очертават сгради, заливи, ако има такива, реки, ако има, мостове, виждат се дворци и гората около тях — както е в случая. Великолепно виждалм от мястото си двореца на стария император — символа на древността на Япония. По-точно, виждам само покрива му, защото всичко друго е зеленина и дървета. Нататък вече ясното става неясно, започва да се прелива в един сиво-синкав цвят, който постепенно се губи в далечината и оттук нататък — и Париж, и Берлин, и Москва, и който щете голям град да вземете, си заприличват… Долу се сбиват потоците от коли, спират се, сгъстяват се — като канали с вода, после пак, като да си отприщил бента — водата се разлива по улиците. Ако е слънчево времето, стъклата режат въздуха със слънчевите си мечове, докато светофарът пак спре потока и бентът пак започне да се завирява. Изумително е да се гледат тези шарени стада как се сборичкват долу, в ниското, после тази шарения изведнъж се разтяга, като каучукови маркучи, в това време на друго място, на поредния светофар става сгъстяването. Очите на тези светофари са червени, докато чакат пред тях автомобилите, които също гневни, побеснели, че червеното ги е спряло, накървяват очите си, щом се махне онова червено, изревават и бясно се впускат да наваксат времето, което са загубили в чакане.