Сълзите на луната

Шон замълча — представи си какво ли е да живееш сред цялата тази дандания от удари на чукове и стържене на триони. Самият той би предпочел да го пекат на бавен огън.

— Да има нещо против ли? — Брена се изсмя презрително. — Влиза по време на някое от обсъжданията ни и се хили като глупак. Този мъж е направо зашеметен от нея. Ако ме питаш, стига само тя да каже: „Хайде да помолим Брена да обърне къщата така, че да гледа на другата страна“, и окото му няма да трепне. — Въздъхна и отпи от чая. — Всъщност е прекрасно човек да ги гледа заедно.

— Той чакаше именно нея. — Брена го погледна озадачено и Шон поклати глава. — Разбира се, че чакаше. Достатъчно бе човек да го погледне, за да се досети. Когато тя влезе за пръв път в кръчмата, веднага се получи. Животът се промени в същия миг, макар и двамата да не го знаеха тогава.

— А ти си се досещал, така ли?

— Не твърдя, че съм го знаел със сигурност, но определено долових как нещата ще се променят.

Заинтригувана, тя се наведе напред.

— А ти какво чакаш?

— Аз? — Веждите му трепнаха. — О, за мен нещата са добре подредени.

— Това ти е проблемът, Шон. — Посочи го с пръст. — Вървиш по един и същи път, докато не се превърне в коловоз, но и без това не го забелязваш, защото главата ти е зареяна в облаците.

— Дори да е коловоз, си е мой и се чувствам удобно в него.

— Необходимо е да вземеш нещата в ръце. — Припомни си думите на баща си. — Да се придвижиш напред. Ако не пристъпиш напред, завинаги оставаш на едно и също място.

С благ и леко развеселен поглед той вдигна чашата чай.

— Но на мен ми харесва тук.

— А аз съм готова за промяна, за крачка напред. — Очите й се присвиха и го изгледаха изпитателно. — И нямам нищо против да взема нещата в свои ръце, ако се налага.

— И с какво си намислила да се захванеш този път?

— С теб. — Облегна се назад, без да обръща внимание на изненаданата му усмивка, докато отпиваше от чая си. — Според мен трябва да правим секс.

Той се задави, заля с горещия чай ръката си и вестника и се закашля яростно. Тя възкликна раздразнено и отмести недоволния Бъб, за да стане и да го потупа енергично по гърба.

— Хайде, хайде. Идеята не може да е чак толкова неприятна.

— Господи! — успя да промълви единствено той. — Милостиви Боже! — Тя отново се настани на стола, а Шон продължаваше да я гледа с широко отворени влажни очи. Най-после си пое дълбоко въздух и го издиша.

— Що за приказки са това?

— Прями. — Твърдо решена да сдържи нервите и раздразнението си, преметна ръка през облегалката на стола. — Истината е, че изпитвам копнеж по теб. Не знам защо. Така е от известно време. — Този път той зяпна, а изписаното по лицето му смайване едва не стана причина тя да изтърве нервите си. — Какво си мислиш? Че само мъжете имат право да задоволяват желанията си, когато поискат?

Не, разбира се. Не мислеше нищо подобно. Но и не мислеше, че човек просто цъфва в нечия кухня и го обявява.

— Какво ще си помисли майка ти, ако те чуе какви ги говориш?