Бунтът

Серина помисли колко глупаво трябва да е изглеждала в самотния ся менует и усети как страните й поруменяват.

— Малкълм трябваше да си учи уроците.

— Разбрах, че сутринта ги е свършил. — Не можа да се въздържи, отстъпи крачка назад и я огледа. — Мога ли да попитам дали винаги танцувате сама в гората… По брич?

Тя избра гнева пред смущението и очите й пламнаха.

— Нямате право да ме шпионирате.

— Честна дума, изненадахте ме. — Бригъм седна на един камък, кръстоса крака и й се усмихна. — Седя си тук и тъкмо размишлявам колко още пъстърва мога да хвана, през гората пристига ездач с такъв тропот, че да подплаши всяка риба на километри наоколо. — Не добави, че дивото й препускане го бе накарало да посегне към меча си.

— Ако знаех, че сте тук, щях да отида другаде.

— Не се и съмнявам. Тогава аз щях да пропусна удоволствието да ви видя по брич.

Серина изсумтя отвратено и се обърна към коня си.

— Толкова бързо си тръгваш, Серина. Човек би помислил, че… Че се страхуваш.

Тя се извъртя отново към него с блеснали очи и с предизвикателна стойка.

— Не се страхувам от вас.

Великолепна. Нямаше друга дума, с която да я опише, както стоеше изпъната, сякаш държеше меч, стиснала устни, с коси, разпилени като огън по раменете й. Бе препускала опасно бързо през гората, с умение, с което малко мъже могат да се похвалят. Колкото и да го изкарваше от нерви, не можеше да й отрече смелостта и стила.

Както не можеше и да отрече, че начинът, по който изглеждаше по брич, го караше да се чувства неудобно. Колкото и зле да й стояха, те разкриваха съблазнителните и дълги крака и плавната извивка на бедрата. Под домашно тъканата риза се загатваха гърдите й, които и в момента развълнувано се повдигаха и спускаха.

— Може би трябва да се страхуваш — промълви той, повече на себе си, — след като ме измъчват всякакви непочтени намерения.

Стомахът й се сви, но Серина не отстъпи.

— Вие не ме безпокоите, лорд Ашбърн. Справяла съм се и с по-добри мъже от вас.

— Представям си. — Надигна се и видя това, което бе искал да види — бързо проблесналото и също толкова бързо овладяно безпокойство в очите й. — Ала все още не си се справила с мен. Съмнявам се, че ще успееш да ме пернеш през ушите.

Би направила крачка назад, но гордостта я задържа на място.

— И нещо по-лошо ще направя, ако отново ме докоснете.

— Така ли? — Защо колкото повече тази жена го плюеше, толкова повече я желаеше? — Вече се извиних за онова, което се случи в конюшнята.

— Каква конюшня? — Тя вдигна вежди, твърдо решила да не отстъпва и на сантиметър. — Страхувам се, милорд, че каквото и да се е случило, то е било толкова несъществено, че вече към го забравила.

— Котка — измърмори Бригъм, но не без възхищение. — Ако продължаваш да си точиш ноктите върху мен, ще ги счупиш.