Неизживени спомени

Заедно с тях от шишенцето се посипа бяла пепел и той изведнъж се замисли защо простият аспирин винаги се троши повече от марковия, а после — дали не полудява.

— О, Алън, имам още два формуляра да попълвам и…

— Спокойно — прекъсна го той и измъкна хартиена чашка от машината за вода. — Искам само да прекосиш стаята и да отвориш вратата, през която току-що влязох.

— К’во?

— Само не си забравяй кочана с квитанциите — допълни Алън и глътна аспирините.

Норис Риджуик веднага се притесни.

— Твоят е тук на масата, до куфарчето.

— Знам. И ще си остане там, поне тази вечер — отсече колегата му.

Норис дълго се взира в него и накрая попита:

— Бъстър?

— Бъстър — кимна Алън. — Пак е паркирал на мястото за инвалиди. Онзи ден го предупредих за последен път.

Главният градски съветник на Касъл Рок Данфърд Кийтън III беше „Бъстър“ за всички, които го познаваха, но… служителите в кметството, които имаха желание да останат на работа, внимаваха да му викат Дан или господин Кийтън, когато можеше да ги чуе. Само Алън, който бе избран с гласуване, смееше да го нарича Бъстър, но дори той си бе позволил да го направи само два пъти, и то в изблик на гняв. Всъщност това със сигурност щеше да се случи пак. Дан „Бъстър“ Кийтън беше човек, който много лесно можеше да вбеси Алън Пангборн.

— Стига, де! — възмути се Норис. — Ще го направиш ти, нали, Алън?

— Не мога. Другата седмица съветниците ще одобряват бюджета.

— Но той вече ме мрази — простена мъжът. — Сто на сто.

— Бъстър мрази всички, с изключение на жена си и майка си, макар за първата да не съм съвсем сигурен. Предупредих го поне десет пъти през последния месец да не паркира на единственото ни място за инвалиди и сега не смятам да плюя на думите си.

— Да, ама аз ще плюя на работата си. Това е направо подло, Алън!

— Спокойно. Ти иди му сложи квитанция на предното стъкло, пък той утре ще дойде при мен. Ще ми нареди да те уволня…

Норис въздъхна отчаяно.

— … и аз ще откажа. После ще ми каже да скъсам квитанцията, но ще откажа и това. А към обяд, когато вече ще се е разпенил от яд, ще склоня. Така като се явя на заседанието, той има да ми връща услуга.

— Да, а на мен какво ще има да ми връща?

— Норис, искаш ли нов радар или не?

— Ами-и-и…

— А факс? Карам ги да купят факс от две години насам.

— Да! — съгласи се гласът в главата му. — Започна говориш за това, когато Ани и Тод бяха още живи, Алън! Помниш ли? Помниш ли, когато бяха живи?

— Е, щом е така… — склони най-после Норис и посегна към кочана си с мъчителна неохота.

— Браво! — похвали го Алън със сърдечност, която не почувства. — Аз съм си в кабинета.