Сънуващи кристали
- Автор: Старджон Теодор Гамильтон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Терзиев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сънуващи кристали». Краткое содержание книги:
Човешките дела рядко са просто устроени… човешките цели рядко са съвсем понятни. Зена се бе посветила на мисията си, и все пак целите и бяха замъглени и осеяни с догадки и незнание, а бремето не беше леко…
Един ден в тъмните сутрешни часове преди изгрев слънце дъждът яростно барабанеше по покрива на фургона, а августовският въздух беше скован от октомврийски студ. Капките се плискаха и свистяха като разпененото вълнение, което тя така често долавяше да бушува в съзнанието на Човекоядеца. Панаирът я заобикаляше. Той обгръщаше и нейните спомени — спомените от годините, които все и се искаше да са по-малко, отколкото бяха в действителност. Панаирът беше един свят, добър свят, но той изискваше от нея горчива отплата за това, че и позволяваше да бъде част от него. Самият факт, че тя принадлежеше към него, означаваше дъжд от присмехулни погледи и сочещи пръсти: Ти си различна. Ти си различна.
Урод!
Тя неспокойно се въртеше в леглото. Филми и любовни песни, романи и пиеси… в тях беше жената — наричаха я също хубавица — която можеше да прекоси една стая с пет крачки, вместо с петнайсет, която можеше да обхване кръглата дръжка на вратата с една малка ръка. Тя се качваше на влаковете, вместо да се катери като малко животинче, и използваше вилиците в ресторантите без опасност да си разрани устата.
И тези жени бяха обичани. Бяха обичани и имаха избор. Проблемите им при избора бяха нищожни, лесни за решаване — различия между мъжете, толкова незначителни, че в действителност можеха изобщо да не са от значение. На тях не им се налагаше, когато погледнат един мъж, първо и преди всичко останало да си помислят: Какво ще означава за него това, че аз към урод?
Тя беше малка, малка в толкова много отношения. Малка и глупава.
Единственото същество, което бе способна да обича, тя беше изложила на смъртоносен риск. Бе направила каквото може, но нямаше начин да узнае дали това е правилно.
Тя тихичко се разплака.
Хорти не можеше да я е чул, но той бе там — шмугна се в леглото до нея. Тя ахна и за момент не можа да издиша въздуха от треперещото си от вълнение гърло. После тя хвана раменете му и го завъртя. Притисна гърдите си в топлия му гръб, кръстоса ръце през неговите гърди. Притисна го силно, силно, докато не чу дъха му. Те лежаха неподвижни, свити, сгушени един в друг като двама влюбени.
— Не мърдай, Хорти. Не казвай нищо.
Дълго време мълчаха.
Тя искаше да говори. Искаше да му каже за самотата си, за своите копнежи. Четири пъти отвори уста да заговори, но не можеше, и вместо думи, от нея капеха сълзи, които мокреха неговото рамо. Той лежеше мълчалив, топъл и свързан с нея — само едно дете, но така силно свързан с нея.
Тя избърса рамото му с чаршафа и отново обви ръце около него. И постепенно стихията на обзелото я чувство утихна и почти болезнено вкопчените и ръце се отпуснаха.
Най-накрая тя каза две неща, които като че ли изразяваха цялото напрежение, което чувстваше. Заради набъбналите си гърди, заради болящите я слабини, тя каза:
— Обичам те, Хорти. Обичам те.
А по-късно, заради копнежа си, тя каза:
— Ще ми се да бях голяма, Хорти. Искам да бъда голяма…
Тогава тя се почувства свободна да го пусне, да се обърне на другата страна, да заспи. Когато се събуди в дъждовния полумрак, тя беше сама.
Той не беше проговорил, не се бе помръднал. Ала през целия и живот никое човешко същество не и бе давало толкова много, колкото Хорти.
— Зен…
— Ммм?
— Говорих с Човекоядеца днес, докато разпъваха шатрата ни.
— Какво ти каза той?
— Нищо особено, общи приказки. Каза, че на селяндурите им харесва нашия номер. Предполагам, че това за него е почти като да каже, че самият той го харесва.
— Той не го харесва — уверено каза Зена. — Нещо друго?