Двойна звезда
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Двойна звезда». Краткое содержание книги:
РОЛЯТА — да замести един лидер, който е най-обичаният и най-заплашваният човек на планетата.
ЗАЛОГЪТ — мир с марсиянците и съюз с империята.
РИСКЪТ — бърза смърт, ако бъде разкрита подмяната или доживотно преструване, защото отвлеченият политик може да не се появи никога повече.
Аз направих титанично усилие и се измъкнах от образа — глътнах си корема, оставих собственото ми лице да излезе на повърхността и отговорих със собствения си глас:
— Госпожице Расъл
Тя престана да плаче и се извърна светкавично към мен. Погледна ме и челюстта й увисна. Аз добавих, все още в собствения си образ:
— Върни се тук и седни.
Стори ми се, че се кани да ми откаже, но сетне изглежда размисли, бавно се върна и седна, като кръстоса ръце в скута си. Лицето й обаче беше като на малко момиченце, което се мъчи да си сдържи яда.
Оставих я да поседи малко и тихо казах:
— Да, госпожице Расъл, актьор съм. За вас това достатъчна причина ли е да ме обиждате?
Тя просто придоби упорито изражение.
— Като актьор аз се намирам тук, за да изпълня една актьорска задача. Знаете защо. Знаете също и че ме подведоха да я приема — това не е работа, която бих приел с отворени очи, дори и в най-лудите си мигове. На мен ми е значително по-неприятно да я върша, отколкото на вас — защото въпреки бодряшките уверения на капитан Броудбент изобщо не съм убеден, че ще изляза от тази роля със здрава кожа — а аз ужасно си обичам кожата, тъй като ми е единствена. Вярвам също, че зная защо ви е толкова трудно да ме приемете. Само че за вас това причина ли е да направите моята работа по-трудна, отколкото трябва да бъде?
Тя измърмори нещо. Аз остро казах:
— Говори!
— Не е честно. Не е прилично!
Въздъхнах.
— Правилно. Нещо повече, това е невъзможно — ако нямам всеотдайната подкрепа на останалите членове на екипа. Така че хайде да извикаме капитан Броудбент тук и да му кажем. Да се откажем.
Тя рязко вдигна лице и рече:
— О, не! Не можем да го направим.
— Защо да не можем? Далеч по-добре ще е да се откажем сега, а не да продължим и да претърпим пълен провал. Аз не мога да играя при тези обстоятелства. Трябва да си го признаем.
— Но… но… ние сме длъжни да го направим. Необходимо е.
— Защо да е необходимо, госпожице Расъл? По политически причини? Нямам никакъв интерес към политиката — а и за вас се съмнявам, че изпитвате истински дълбок интерес. Тогава защо да сме длъжни да го правим?
— защото… защото той… — тя спря, неспособна да продължи и се задави от ридания.
Станах, приближих и сложих ръка на рамото й.
— Знам. Защото ако не го сторим, нещо, което той е градил години наред, ще се разпадне на прах. Защото той не може да го направи сам и неговите приятели се опитват да го прикрият и да го свършат вместо него. Защото неговите приятели са му верни. Защото ти си му вярна. И въпреки това те боли да гледаш някой друг на мястото, което му се полага по право. В добавка не си на себе си от мъка и тревога за него. Нали?
— Да — почти не можах да я чуя.
Хванах брадичката й и вдигнах лицето й нагоре.
— Зная защо ти е толкова трудно да гледаш мен вместо него. Ти го обичаш. Само че аз правя за него най-доброто, на което съм способен. Дявол го взел, момиче! Трябва ли да ми направиш работата десет пъти по-тежка, като се отнасяш с мен като с боклук?
Тя изглеждаше шокирана. За миг си помислих, че ще ме зашлеви. Сетне каза на пресекулки:
— Съжалявам. Много се извинявам. Повече няма да го правя.
Пуснах брадичката й и живо казах:
— Тогава хайде пак на работа.
Тя не помръдна.
— Ще ми простиш ли?
— А? Няма какво да ти прощавам, Пени. Държа се така, понеже го обичаш и понеже беше разтревожена. Хайде сега на работа. Трябва да си знам ролята отлично, а остават само няколко часа — и моментално влязох отново в ролята си.
Тя взе една ролка и пак пусна прожекционния апарат. Изгледах ролката, сетне произнесох речта на приемането с изключен звук, но включен образ, като синхронизирах гласа си — имам предвид неговия глас — с движещото се изображение. Тя ме наблюдаваше, като с шашардисано изражение местеше поглед от изображението към лицето ми и обратно. Привършихме и аз сам изключих апарата.
— Как беше?
— Идеално!
Усмихнах се с неговата усмивка.
— Благодаря, Къдроглавке.
— Няма за какво… господин Бонфорте.
След два часа се стиковахме с „Бягай“.
Веднага щом „Бягай“ прехвърли Роджър Клифтън и Бил Корпсман, Дак ги доведе в моята каюта. Аз ги познавах от филмите. Станах и рекох:
— Здрасти, Родж. Радвам се да те видя, Бил.
Гласът ми бе топъл, но нехаен; на равнището, на което действаха тези хора, едно спешно пътуване до Земята и обратно не бе нищо повече от няколкодневна раздяла. Закуцуках към тях и подадох ръка. В тоя момент корабът бе на ниска тяга, тъй като влизаше в много по-близка орбита, отколкото тази на „Бягай“.