Чашата на призраците

Английските дипломати бяха пристигнали в Париж да преговарят с Филип. Разбира се, след като приключеше дългият им, изпълнен с официални дела ден, техните секретари и писари жадуваха да се позабавляват сред англичаните. Започнах да посещавам често една кръчма — „Орифлам“, с просторно общо помещение, не твърде чиста: тръстиковите рогозки по пода често жвакаха под ботушите ми, докато някои от миризмите бяха определено отблъскващи. Въпреки всичко, именно тук беше мястото, където се събираха английските секретари. Отначало гледаха предпазливо и си мълчаха, но е невероятно колко много неща могат да се променят от едно шише вино, една игра на зарове, една весела шега и една обща песен. Наистина, те бяха доста надменни, с ясно съзнание за собствената си важност. Те не издаваха тайни: в крайна сметка, бяха секретари от тайната канцелария на краля, усвоили при обучението си в университетите в Оксфорд и Кеймбридж всички тънкости на закона и двуличието. Но това, което исках да науча, не бяха техните тайни, а само онова, което се мълвеше в кралския двор, а те бяха готови да го споделят на драго сърце. Наех тясна таванска стая, която нямаше друг прозорец освен една издълбана в стената дупка, покрита с парче необработена кожа. Със среброто, получено от Изабела, беше лесно да се преструвам на дъщеря на френски правник, която чака баща й да дойде при нея от Дижон. Ако си добър актьор и поддържаш преструвката, по-голямата част от света е склонна да ти повярва. Щом пресушиха чашите си и напълниха търбусите си, писарите започнаха да ме угощават (докато аз успешно играех ролята на невинната дама) с истории за английския кралски двор, особено за това как мосю Гейвстън, фаворитът на краля, се беше добрал до титлата херцог на Корнуол.