Убежище
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убежище». Краткое содержание книги:
Бягайки от своите събратя, младият мрачен елф намира своето убежище в свят, много по-различен от този, в който се е родил.
Не след дълго започва да разбира неговите обитатели.
Приемането му сред тях се оказва бавно и мъчително, но не и невъзможно.
Със силата на волята и огромното си желание за промяна в живота си Дризт До’Урден все пак успява да намери нов дом и приятели на земята.
„Убежище е най-добрата книга, публикувана от TSR от дълго време насам“
Дризт излезе от шубраците и претича като стрела през малкото поле зад къщата. Нямаше намерение да се приближава повече, искаше просто да огледа и да види дали няма да разбере нещо, което да му подскаже какво се е случило. Надяваше се да забележи липсата на конете, или на малката каручка и това да потвърди подозренията му, че семейството се е преместило в града.
Когато заобиколи хамбара и видя счупената врата, Дризт инстинктивно разбра, че фермерите не са заминали — беше се случило нещо друго. Страховете и опасенията на мрачния елф нарастваха с всяка крачка. Той надникна през вратата на хамбара и не се изненада, когато видя, че каручката си е там и че конете са още в конюшнята.
Отстрани до каручката обаче, лежеше възрастната жена, сгърчена и покрита със собствената си засъхнала кръв. Дризт отиде при нея. Вече знаеше, че е мъртва, убита от остро оръжие. Елфът веднага си припомни дребния зъл дух и откраднатия си ятаган. Когато заобиколи каручката и зад нея откри друго мъртво тяло, Дризт вече знаеше, че убийствата са дело не на духа, а на много силно и кръвожадно чудовище. Този втори, полуизяден труп беше неузнаваем.
Забравил предпазливостта си, Дризт изтича от хамбара и се втурна към къщата. Там откри телата на двамата Тисълдаун и за свой най-голям ужас, телата на дечицата, още лежащи в леглата си. Вълни от отвращение и вина заляха мрачния елф, докато се взираше в злощастните деца.
При вида на малкото пепеляворусо момче, думата „Дризит“ отекна болезнено в главата на объркания До’Урден. Хаотичните мисли и чувства се блъскаха в съзнанието му и Дризт не можа да издържи повече. Той запуши ушите си — не искаше да чува осъдителното „Дризит“, но думата не спря да ехти в мислите му, преследваше го, напомняше му всичко.
Дризт изскочи от къщата — едва си поемаше дъх. Ако беше претърсил стаята по-внимателно, може би щеше да забележи липсващия си ятаган под леглото, пречупен на две и оставен за фермерите.
Втора част
Пазителката
Има ли е този свят по-тежко бреме от вината? Често съм носил товара на това чувство по дългите и тежки пътища. Вината е като меч с две остриета. От една страна тя замества правосъдието и налага действена нравственост на онези, които се страхуват от него. Вината, когато е резултат от съвестта, различава добрите създания от злите.
Мрачните елфи убиват сънародниците си и не само тях, когато знаят, че ще извлекат полза от това, а после си тръгват, без да изпитат никакви угризения. Убийците мрачни елфи се страхуват от възмездието, но не биха пролели нито една сълза за жертвите си.
При хората, светлите елфи и другите добри раси, страданието, породено от угризенията на съвестта, обикновено е много по-силно и страшно от всяка силна външна заплаха. Някои дори биха казали, че наличието на съвест или изпитването на вина е главната разлика между расите в Царствата. Погледната в тази светлина, вината притежава позитивна сила, но това тежко чувство има и друга страна. Съвестта невинаги остава вярна на рационалното мислене и преценка. Вината си я налагаме сами, но понякога я изпитваме и без да сме виновни. Така се чувствах и аз през дългия ми път от Мензоберанзан до Долината на мразовития вятър. Изпитвах вина за Закнафейн, моят баща, който беше пожертван вместо мен, още от града на мрачните елфи. Отидох в Блингденстоун с вината за Белвар Дисенгалп — свиърфнебълът, осакатен от собствения ми брат — Дайнин. И така по дългите пътища събирах много и различни товари — Трак беше убит от чудовището, което ме преследваше, гнолите загинаха от собствената ми ръка, но най-болезнен за мен бе моментът, когато фермерите — това обикновено фермерско семейство — бяха избити от един баргест. В душата си знаех, че не съм виновен аз, че не съм могъл да сторя нищо, за да предотвратя случилото се, дори понякога — както с гнолите — знаех, че съм постъпил правилно. Но разумът и мислите не винаги бяха добро оръжие срещу бремето на вината.
С времето обаче, получих подкрепата на верните си приятели и с тяхна помощ започнах малко по малко да свалям товара от плещите си. И все пак, част от него винаги ще остане там. Приех я и използвах тежестта и, за да направлявам действията и постъпките си за в бъдеще.
Вярвам, че това е истинското предназначение на съвестта.