Тайни

Дланите му се вкопчиха здраво в юздите.

— Престани да говориш небивалици. Аз не съм те спасил. Просто те намерих и те отведох в града. Това е всичко. Ако не бях аз, някой друг щеше да го направи.

— Дали? Или щях да се събудя сама насред онази пустош и да се скитам наоколо, докато припадна от изтощение? Можех дори да умра.

Погледът му я пронизваше.

— Не съм те молил за признателност.

— Но така или иначе, аз съм ти благодарна.

Слейд впери поглед право пред себе си над главите на конете към бледосинята ивица на хоризонта.

— По дяволите — промърмори той под носа си.

Реджина почувства надигащия се в гърдите й гняв и последва импулса си.

— Обърни колата! Закарай ме обратно в Темпълтън. Ще остана в хотела, докато се почувствам по-добре, а после ще замина за Сан Луис Обиспо. Сигурна съм, че Сюзън няма да затръшне вратата под носа ми, когато види в какво състояние съм изпаднала. Не искам да ти се натрапвам повече.

Слейд свъси вежди и се обърна на седалката, за да я погледне.

— Нима ти приличам на такъв мерзавец?

— Не! Не е това! Просто не разбирам защо си ми толкова ядосан.

Слейд преглътна мъчително. Погледът му се плъзна към устните й, преди отново да се закове на очите й.

— Вината не е твоя. Не съм ядосан на теб.

— Не си ли?

— Не.

Реджина изпита неимоверно облекчение — и не само облекчение. Душата й ликуваше. Но мрачното, отнесено изражение на лицето му мигновено изтри усмивката от устните й.

— Щом не си ядосан на мен, значи гневът ти има нещо общо с баща ти.

— Точно така.

Тонът му й подсказа, че навлиза в територия, която е оградена с телена мрежа в съзнанието му.

Но Реджина не можеше да се сдържи. Защото пред очите й още беше образът на Рик, когато изрече онези думи, в ушите й отекваше гласът му, преливащ от обич и още нещо, което тогава не бе успяла да определи, но сега беше в състояние да назове — отчуждение.

Реджина не можа да се сдържи.

— И защо си ядосан на баща си?

Слейд я погледна остро.

— Защото те обиди?

— Рик трудно би могъл да ме впечатли и с най-долната обида, която е в състояние да ми отправи — отвърна рязко той. — Спри да настояваш.

— Значи е заради мен. Ти си ядосан на Рик, но причината е в мен.

— Бесен съм на Рик отдавна преди да те срещна, и ще продължавам да съм бесен дълго сред като си отидеш.

Реджина онемя от думите му. Сърцето й се късаше от отношенията между баща и син — отношения, които искаше да изглади и в които нямаше никакво право да се намесва. А самата мисъл, че конфликтът помежду им ще остане, а тя ще замине, кой знае защо я разстройваше. Тя дори не се осмеляваше да се замисли по-внимателно над този факт.

И въпреки всичко Реджина чувстваше, че в дъното на тези разрушителни емоции стои самата тя, макар Слейд решително да го отричаше. Усещаше го; знаеше го.