Едно
- Автор: Бах Ричард Дэвис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно». Краткое содержание книги:
Погледнах Лесли, видях в очите й същия ужас, какъвто чувствах в моите.
Тя взе съчката от него и докосна ъгълчето на пергамента в ръцете ми. Пламъкът разцъфна в слънчево-бяло цвете под пръстите ни и ние изпуснахме на земята ослепителните останки. Те припламнаха за миг и угаснаха.
Старецът въздъхна с облекчение.
— Каква благословена вечер! — каза той. — Колко рядко ни се дава шанса да спасим света от нова религия!“
Тя беше крехко, дребно създание с руси къдрици, които се подаваха под каската, и с ясно-сини очи.
— Чудно местенце, а? — вместо представяне извика тя през грохота. Говореше така, сякаш се гордееше с това място. — Сигурно нямате нужда от такива неща — каза тя, като ни подаде каски, — но ако някой от шефовете ви завари без каски… — тя се усмихна и шеговито прокара пръст през гърлото си.
— Но ние не можем да ги пипнем… — започнах аз.
Тя поклати глава:
— Точно така. Но тук можете.
И наистина, ние не само можахме да вземем в ръце каските, но и ни станаха точно. Тя ни направи знак да я последваме.
Погледнах Лесли: коя ли е тази жена? Тя прочете мисълта ми, сви рамене и поклати глава: „Не знам“.
— Извинете, но как се казвате? — извиках аз. Младата жена изненадана поспря за миг.
— Вие сте ми измислили толкова много имена и всичките тъй официални! — Тя сви рамене и се усмихна. — Наричайте ме Тинк.
Тя ни поведе бързо през това гигантско място към една недалечна рампа и по пътя ни обясняваше като екскурзовод:
— Ето, рудата идва по транспортната лента и стига до ситата — каза тя, — после, по пътя към вагонетките се промива…
Лесли и аз се спогледахме въпросително. Нужно ли беше да научим какво става?
— … после от вагонетките се изсипва в тигели — само на този етаж те са двадесет и пет — и се нагрява до три хиляди градуса. После кранът ги вдига и ги пренася тук…
— За какво ни говорите? — попитах аз.
— Ако си задържите въпросите за по-късно — каза тя, — сигурно междувременно ще отговоря на повечето от тях.
— Но ние не… Тя посочи:
— Докато е на крана, стопилката се продухва с ксенонов газ, след това се излива в тези калъпи, които са покрити с двадесет-микронов слой от хондрид на прах. — Тя се усмихна и вдигна ръка, предусетила въпроса ни. — Не, хондритът не е за да предизвика кристализация, а чрез него отливките се изваждат по-лесно от калъпите!
Отливките не бяха от стомана, а от някакъв вид стъкло и докато изстиваха, цветът им от оранжев ставаше прозирно бял.
Отстрани екипи от промишлени роботи разрязваха почти невидимите отливки на блокове, кубове и ромбоиди така, както ювелир разрязва диамантите по ъглите и фасетките.
— Тук блоковете се шлифоват и зареждат с енергия — каза Тинк, докато минавахме бързо покрай тях. — Всеки един по различен начин, разбира се…
Нашият гид през Загадъчното ни поведе по рампата и стигнахме до херметическа камера.
— А сега крайният етаж — каза тя още по-гордо. — Това именно вие толкова чакахте да видите!
Докато приближавахме, вратите пред нас плавно се отвориха и после се затвориха зад нас.
Грохотът изчезна, мястото беше тихо като съдба и също толкова подредено и чисто. От едната стена до другата имаше работни маси, покрити с мек филц и върху всяка лежеше блок полиран кристал — безмълвно произведение по-скоро на изкуството, отколкото на тежката промишленост. Хората работеха съсредоточено и мълчаливо по масите си. Дали това не беше чистата монтажна зала на завод за космически кораби?
Спряхме до една маса, зад която на въртящ се стол седеше снажен млад мъж и внимателно изследваше един кристален блок, по-голям от мен, разположен в нещо подобно на свръхмодерна револверна глава на струг. Кристалът беше толкова прозрачен, че едва се виждаше — просто намек в пространството — но въпреки това страните и ъглите му вълшебно искряха. Вътре в кристала се забелязваше преплетена структура от цветна светлина, сякаш бяха вградени мини-лазери, фина мрежа от светещи жички.
Човекът натискаше различни клавиши на уреда и в кристала ставаха едва забележими изменения.
Докоснах Лесли, посочих й блока и разтърсих глава объркано в усилие да си спомня — къде бяхме виждали тези неща по-рано?
— Той проверява дали всички връзки са направени — обади се Тинк, като сега почти шепнеше. — Достатъчно е да остане една жичка несвързана и целият блок пропада.
При думите й мъжът се обърна и ни видя как гледаме.
— Здравейте! — поздрави ни той сърдечно като стар приятел. — Добре дошли!
— Здравей — отвърнахме ние.
— Познаваме ли се? — попитах го аз.
Той се усмихна и веднага ми стана симпатичен.
— За познаване — познаваш ме, но дали ме помниш? Сигурно не. Казвам се Аткин. Бил съм ти веднъж инструктор по парашутизъм, друг път — учител по дзен… Но ти положително не си спомняш. — Той сви рамене без никакво огорчение. Затрудних се да намеря думи.