![Полунощ 2 [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/2/polunoshch-2-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ 2 [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
Част 9
Историята на Деидре Мейфеър
Преразгледана в цялост през 1989 г.
Пристигнах в Ню Орлиънс през юли 1958 година и веднага се регистрирах в малък обикновен хотел във Френския квартал. После започнах да се срещам с нашите най-способни професионални детективи и да преглеждам някои от публичните регистри, за да съгласувам собствената си гледна точка с техните.
През годините бяхме научили имената на неколцина близки до семейство Мейфеър хора. Опитах да се свържа с тях. При Ричард Леуелин постигнах доста голям успех, както вече бе описано, и само този доклад ми отне няколко дни.
Освен това успях да «разприказвам» една млада послушница, която преподаваше в «Света Роза от Лима» и познаваше Деидре. Тя до някаква степен изясни причините за изключването и?. За жалост тази млада жена вярваше, че Деидре наистина е имала връзка с «по-възрастен мъж» и е била отвратителна лъжкиня. И други момичета знаели за смарагда на Мейфеър. Заключението било, че Деидре го е откраднала от леля си. Защо иначе едно дете ще държи толкова ценно бижу в училище?
Колкото повече говорех с жената, толкова по-ясно разбирах, че чувственото излъчване на Деидре е правило впечатление на всички около нея. «Знаете ли, тя беше толкова… зряла. Не е редно едно младо момиче на шестнайсет да има толкова големи гърди.»
Горката Деидре. Улових се, че съм на ръба да я попитам дали един учител смята, че осакатяването е подходящо при тези обстоятелства, но после прекъснах разговора. Върнах се в хотела, изпих доста бренди и си изнесох една лекция за опасностите от емоционалното обвързване към обекта на разследване.
За нещастие не бях по-малко емоционален, когато на следващия ден посетих Гардън Дистрикт, и на по-следващия, когато бродих с часове из тихите улици и наблюдавах къщата от всички ъгли. След години на четене за това място и неговите обитатели това бе много вълнуващо за мен. Но ако някога е имало къща, която да излъчва зло, то това е тази.
Запитах се «защо».
По това време сградата беше вече много запусната. Виолетовата боя бе избледняла напълно. Бурени и тънки папрати растяха от цепнатините по перилата. Цъфтящи пълзящи растения бяха покрили страничните веранди така, че орнаментираната решетка от ковано желязо едва се виждаше. Дивите лавровишни закриваха от погледа цялата градина.
И все пак изглеждаше някак романтично. Въпреки че жегата беше много тежка, а изгарящите лъчи на сънливото слънце се провираха на прашни снопове през дърветата, мястото изглеждаше някак влажно, мрачно и определено неприятно. В тези лениви часове, в които стоях и съзерцавах къщата, забелязах, че минувачите неизменно пресичат от другата страна на улицата, когато я наближат. Вярно, че каменният тротоар беше покрит с мъх и разцепен от корените на дъбовете, но и от другата страна положението беше същото.
Нещо зло живееше в тази къща, живееше и дишаше там, чакаше и вероятно скърбеше.
Отново се обвиних, и то основателно, че съм свръхемоционален, и се опитах да дефинирам по-ясно онова, което усещах. Това нещо беше зло, защото беше разрушително. То «живееше и дишаше» в смисъл, че влиянието му върху средата и въобще присъствието му беше ясно доловимо. А смятах, че то «скърби», защото нито един работник не бе успял да поправи нещо тук от смъртта на Стела насам. Оттогава разрухата бе станала постоянна и неизменна. Дали това нещо не искаше къщата да гние като тялото на Стела в гроба?
О, толкова много въпроси без отговор. Отидох до гробището «Лафайет» и намерих гробницата на Мейфеър. Един любезен гробар с охота ме информира, че в каменните вази отпред винаги има свежи цветя, въпреки че никога не е виждал някой да ги носи и слага.
- Мислите ли, че е някой стар любовник на Стела Мейфеър? - попитах аз.
- О, не - отвърна старецът и се изсмя. - Господи боже, не. Той ги носи, призракът на Мейфеър. Точно той слага цветята във вазите. И да ви кажа ли още нещо? Понякога ги взима от олтара на параклиса. Нали го знаете, параклиса на Притания и Трета? Отец Морган дойде един следобед просто побеснял. Точно сложил гладиолите на олтара и след миг те се озовали пред гробницата на Мейфеър. Отиде и вдигна врява на Първа улица. Чух, че госпожица Карлота му казала да върви по дяволите. Той много се смя тогава… представяте ли си, някой да каже на свещеник да върви по дяволите.
Наех кола и потеглих надолу по шосето покрай реката към Ривърбенд, за да видя какво е останало от старата плантация. После се обадих на нашия агент под прикритие във висшето общество, Жулиет Милтън, и я поканих на обяд.
Тя беше повече от щастлива да ме представи на Беатрис Мейфеър. Беатрис се съгласи да се срещнем за обяд, като прие без никакви въпроси моето не особено съдържателно обяснение, че се интересувам от история на Юга и в частност от историята на семейство Мейфеър.